— Късно е — поклати глава Тори.
— Така ли?
— Господи! — въздъхна тя. — Винаги сериозен, винаги делови, винаги работата преди всичко! Ето това си ти, Ръс!
— Невинаги — промълви той и я стисна в прегръдките си.
— А от тук нататък вероятно и никога вече…
Боингът продължаваше своя стремителен полет към Москва.
Капитан Николев се намираше в помещенията на Отдел „Н“, затрупан с бумагите по случая Бондасенко — Пономарьова. Така го завари съобщението за пристигналите от Токио американски дипломати, задържани на летище Шереметиево поради бюрократични неуредици.
Веднага забрави за писмената работа, в главата му изплуваха думите на Марс Волков, който беше твърдо убеден, че тази „дипломатическа мисия“ е свързана по-скоро с „Бялата звезда“, отколкото с международните отношения.
Позвъни в гаража, грабна фуражката си от закачалката и затича надолу по стълбите.
Навън валеше като из ведро, черният зил бързо потъна в безнадеждните улични задръствания. Николев заповяда на шофьора да кара по платното за правителствени автомобили в средата на булеварда — иначе нямаше начин да стигне до Шереметиево преди представителите на американското посолство, които без съмнение бързо щяха да уредят освобождаването на „дипломатите“.
Но стана така, че въпреки крайния цинизъм на полицейското предубеждение, той се оказа напълно неподготвен за двамата американци, затънали безнадеждно сред блатото на съветската бюрократична неефективност. Не беше впечатлен толкова от едрия и безспорно привлекателен мъж с остър език (доста далеч от езика на професионалния дипломат), колкото от смайващо красивата блондинка с безупречна фигура и такива очи, че Николев моментално предпочете да гледа някъде встрани.
Нейният език беше дори по-остър от този на придружителя й, ако това изобщо беше възможно. Беше облечена в къса пола и блузка без ръкави, капитан Николев гледаше като омагьосан безупречно очертаните й мускули. Но те бяха нищо в сравнение с краката й. Капитанът не беше виждал такива крака никога през тридесет и две годишния си живот. Умът му напрегнато работеше, прехвърляйки всички възможности. Коя е тази изключителна жена?
Американците бяха заобиколени от тълпа тъпи чиновници с подозрителни физиономии. Капитан Николев успя да се отърси от смайването и започна да си пробива път сред тях с онази особена самоувереност и сърдечен апломб, които са присъщи на членовете на елитен клуб, достъпен единствено за богоизбрани.
Хвърли съвсем бегъл поглед на дипломатическите паспорти и официалната нота. Беше убеден, че са фалшиви, въпреки липсата на видими доказателства за това. Знаеше, че заключението му ще бъде потвърдено и от лабораторията на КГБ, но не виждаше смисъл от подобни проверки. В тази лаборатория можеха да изготвят не по-лоши документи от техните, да не говорим за документите на разни британци, французи, японци и какви ли още не… Какъв тогава е смисълът на проверките? В тези неща човек трябва да се ръководи единствено от инстинкта си, а не от веществените доказателства. Капитан Николев знаеше това от опит. Безспорно веществените доказателства не трябва да се пренебрегват, но професионалистите рядко ти ги предоставят, ето защо не бива да си губиш времето с тях…
— Господин Слейд, госпожице Нън — леко се поклони той и се представи. — Някой от вас говори ли руски?
— Аз мога да се оправям — отвърна Тори. — Макар че отдавна не съм практикувала…
Капитан Николев се усмихна и склони глава:
— Акцентът ви е съвсем приличен, госпожице Нън. Остава да видим как сте със запаса от думи.
— Ще видим.
„Точно така, помисли Николев. Ще видим.“ Затвори паспортите и им ги подаде:
— Всичко е наред.
— Така ли? — учуди се Тори. — Защо тогава ни задържат тук повече от час?
Николев сви рамене:
— Навсякъде по света бюрокрацията е една и съща, нали? — на лицето му се появи лека усмивка. — Някой може би се е разтревожил, че сте прелетели над военната база в Новосибирск…
— От плана на полета ясно личи, че сме я заобиколили достатъчно далеч — отвърна Тори.
— Разбира се — кимна Николев. — Извън Москва мерките за сигурност са доста добри, но все пак… — на лицето му отново изплува усмивка. — Надявам се, че няма да имате нищо против, ако хората ми извършат една бегла проверка на вашия самолет…
— Страхувам се, че това е невъзможно — поклати глава Тори. — Ние се ползваме от дипломатически статут, а самолетът ни е собственост на правителството на Съединените щати. Следователно и ние, и машината, притежаваме дипломатически имунитет…