— Какво мислиш за онази статия във вестника, Боб? — попита го един от колегите му.
— За рафинерията ли? — Толанд хвърли един поглед към идентификационната значка на колегата си. Събеседникът му нямаше достъп до данни от спътниковото разузнаване. — Изглежда, че са си запалили хубаво огънче.
— Не си ли виждал нещо официално по въпроса?
— Нека просто да кажем, че изтеклата в пресата информация идва от източник с по-високо ниво на достъп от моето.
— „Строго секретно“ за публикуване? — Двамата се разсмяха.
— Нещо такова. В статията имаше информация, за която аз не знаех — каза Толанд и в по-голямата си част това беше вярно. Пожарът беше потушен и хората в неговия отдел се питаха как ли Иван бе успял да се справи толкова бързо с огнената стихия. — Няма да им се отрази зле. В крайна сметка при тях нали няма милиони хора, които да им задръстват пътищата по време на летните отпуски?
— Предполагам, че не. Как е тортата?
— Не е зле. — Толанд се усмихна и се зачуди дали изобщо ще трябва да изкара няколкото допълнителни минути на тренажора.
Политбюро се събра отново в девет и тридесет часа на следващата сутрин. През двойните прозорци се виждаше сивото небе, замъглено от силния сняг, който вече беше натрупал петдесетсантиметрова бяла покривка върху земята. Сергетов си помисли, че вечерта по хълмовете на парка „Горки“ щеше да има пързалки. Снегът по двете замръзнали езера щеше да бъде почистен, за да се освободи място за каране на кънки под светлината на лампите и звуците на музиката на Чайковски и Прокофиев. Московчани щяха да се смеят, да си пият водката и да се наслаждават на студа, без дори да предполагат какво щеше да бъде казано в тази стая и какъв обрат щеше да приеме животът им.
Срещата на Политбюро от предния ден беше завършила в четири часа следобед, след което петимата души от Съвета по отбраната се бяха срещнали насаме. Дори и някои от пълноправните членове на Политбюро нямаха глас при вземането на решения от този съвет.
От стената в далечния край на стаята ги наблюдаваше от портрет в пълен ръст Владимир Илич Улянов Ленин, революционното светило на съветския комунизъм. Високото му чело беше отметнато назад, сякаш той се наслаждаваше на лекия ветрец, а втренчените му очи гледаха напред към славното бъдеще, което строгото му лице възвестяваше и което „науката“ марксизъм-ленинизъм наричаше историческа предопределеност. Славно бъдеще. „Чие бъдеще? — запита се Сергетов. — Какво се случи с нашата революция? Какво стана с нашата Партия? Дали другарят Илич наистина е искал всичко да бъде такова, каквото е сега?“
Сергетов погледна към Генсека, „младият“ мъж, за когото Западът смяташе, че има пълен контрол върху държавата и партията, човекът, който прокарваше промяната. Издигането му до най-високия партиен пост беше изненадало някои хора, между които и самия Сергетов. Той си помисли, че Западът все още гледаше към Генералния секретар със същата надежда, с която бяха изпълнени някои от по-младите партийни членове при избирането му. Пристигането на Сергетов в Москва обаче беше убило всичките му илюзии. Още една разбита мечта. Мъжът, който беше прикривал години на провали в селското стопанство зад щастлива усмивка, сега прилагаше чара си в много по-голям мащаб. Той работеше много и никой край масата не можеше да му отрече това, но задачата му беше неизпълнима. За да достигне дотук, той се беше принудил да даде твърде много обещания и да сключи твърде много сделки със старата гвардия. Дори и „младите“ петдесет и шестдесетгодишни мъже, които беше вкарал в Политбюро, бяха свързани по някакъв начин с предишните режими. На практика нищо не се беше променило.
Западът, изглежда, не можеше да приеме това. От времето на Хрушчов никой не беше управлявал еднолично. Авторитарното управление носеше опасности, които по-старото поколение в партията си спомняше много добре. По-младите бяха чували разказите за големите чистки на Сталин толкова много пъти, че си бяха научили урока наизуст, а армията също не беше забравила какво беше направил Хрушчов с йерархичната й структура. Единственото правило в Политбюро беше оцеляването — също като в джунглата. Всички смятаха, че само колективното управление гарантира колективната безопасност. Затова и хората, които биваха избирани на поста Генерален секретар, се избираха не толкова заради личния им динамизъм, колкото заради партийния им опит. Партията беше организация, която не награждаваше хората, открояващи се твърде ярко сред тълпата. Подобно на Брежнев, Андропов и Черненко, сегашният шеф на партията не притежаваше личностна сила, която да му позволи да налага волята си над хората в стаята. Той бе правил много компромиси, за да заеме настоящия си пост, и щеше да му се наложи да прави още много компромиси, за да го задържи. Истинските блокове на властта бяха аморфни структури, представляващи взаимоотношения между хора, които се променяха според обстоятелствата и бяха подвластни само на личната изгода. Истинската власт лежеше в самата партия.