— Говориш ли с хора от цивилното разузнаване?
— Не, колегите ми са само от военните телекомуникации.
— Миналия понеделник обядвах с един тип от Ленгли. Някога е служил в армията, познаваме се отдавна. Както и да е, той се шегуваше, че там се е появила нова дефицитна стока.
— Още една ли? — На Боб му стана весело. Дефицитните стоки не бяха нещо ново в Русия. По време на обедите си в комисариата на NSA той беше чувал много разкази за такива стоки — паста за зъби, тоалетна хартия, автомобилни чистачки.
— Да. Акумулатори за леки коли и камиони.
— Наистина ли?
— Наистина. От един месец там не може да се купи акумулатор за лек автомобил или камион. Много коли са спрени от движение, кражбите на акумулатори са се увеличили лавинообразно и сега хората свалят акумулаторите си всяка вечер и ги прибират по домовете си. Можеш ли да си представиш такова нещо?
— Но Толиатищадт… — започна Толанд, но млъкна внезапно. Той имаше предвид огромния автомобилен град завод в европейската част на Русия, чието създаване бе „геройски проект“ и в него бяха участвали хиляди работници. Заводът беше построен по италианска технология и беше един от най-модерните автомобилостроителни комплекси в света. — Там имат фабрика за акумулатори с огромен капацитет. Да не би да се е взривила или какво?
— Напротив, акумулаторният завод си работи, при това на три смени. Какво ще кажеш за това?
Толанд се огледа в голямото огледало на BOQ5 комплекса в Норфолк. Той беше пристигнал там още предишната вечер. Униформата все още му беше по мярка, въпреки че малко му беше отесняла в кръста — нещо съвсем нормално предвид естеството на работата му. „Салатената редица“ на отличията му заемаше само ред и половина, но на нея се виждаха значката на офицер от сухопътните сили и „водните криле“, което показваше, че той не беше работил цял живот като оператор на радиостанция. На ръкавите му бяха извезани двете и половина ленти на лейтенант-командир. Последно забърсване на обувките с парче плат и той вече беше готов за годишния си двуседмичен запас във флотата.
След пет минути Толанд вече караше по Мичър авеню към щабквартирата на главнокомандващия Атлантическия флот (CINCLANTFLT) — една съвсем обикновена сграда, която някога бе била болница. Паркингът на Ингерсол стрийт беше наполовина празен, но той потърси необозначено място, за да не си навлече гнева на някой старши офицер.
— Боб? Боб Толанд! — извика някой.
— Ед Морис?
Един поглед беше достатъчен на Толанд, за да разбере, че вече говори с командир Едуард Морис от американския ВМФ. Една блестяща звезда върху униформената куртка на Морис показваше, че му е поверено командването на някакъв плавателен съд. Толанд отдаде чест на приятеля си, преди да му подаде ръка.
— Още ли играеш бридж, Боб? — Някога Толанд, Морис и още двама офицери бяха създали най-редовната четворка за бридж в офицерския клуб в Пърл Харбър.
— Понякога. Марти не си пада много по картите, но в службата има няколко души, с които се събираме веднъж седмично.
— По-добри ли са от нас? — попита Морис, когато и двамата тръгнаха в една и съща посока.
— Майтапиш ли се? Знаеш ли къде работя сега?
— Чух, че след като ни напусна, си хвърлил котва във Форт Мийд.
— Така е. В NSA има играчи на бридж, които са вързани в компютърната мрежа. Истински убийци, човече!
— Как е семейството?
— Страхотно. А твоето?
— Расте толкова бързо, че започва да се чувствам като истински старец.
— Че то си е така — пошегува се Толанд и посочи към звездата върху куртката на Морис. — Сега вече можеш да ми разкажеш за новото си дете.
— Погледни колата ми.
Толанд се обърна. Фордът на Морис имаше поръчков номер: FF-1094. За непосветените това си беше обикновен номер, но за моряка беше реклама на кораба му: „Фарис“, фрегата за борба с подводници номер хиляда деветдесет и четири.
— Винаги си бил скромно момче — ухили се Толанд. — Честито, Ед. Откога го имаш?
— От две години. Корабът е голям, красив и е мой! Не трябваше да напускаш, Боб. В деня, в който поех командването, изпитах същото чувство, както при раждането на Джими.
— Разбирам те, Ед. Само че аз винаги съм знаел, че някога ти ще командваш свой кораб, а аз не. — Към досието на Толанд имаше прикрепено едно мъмрене за това, че беше ударил един ескадронен миноносец в дъното по време на дежурство. Това се дължеше единствено на лошия му късмет. Причините за грешката бяха някакво двусмислено обозначение на картата и лошите плавателни условия, но такова провинение беше достатъчно да разруши всяка кариера във ВМФ.