— Да опитаме, Дюк — каза Айсли. Гърбът му го болеше повече, отколкото преди, и той не можеше да върви сам.
— Добре. — Те тръгнаха напред колкото бързо можеха. Не бяха изминали и сто ярда, когато около тях се появиха някакви сенки.
— Мамка му! — прошепна Айсли. — Съжалявам, Дюк.
— И аз — съгласи се полковникът. Той дори и не помисли да извади револвера си. Елингтън преброи поне осем души около себе си и те всички, изглежда, бяха въоръжени с автомати. Сенките бързо заобиколиха двамата американци.
— Кои сте вие? — попита един глас на немски.
— Американец съм — отговори Елингтън. „Благодаря ти, Боже, германци са.“ Но той грешеше и разбра това едва когато след няколко секунди видя формата на каските им. „Мамка му! А бяхме толкова наблизо!“
Съветският лейтенант разгледа лицето на полковника на светлината на фенерче. Странното беше, че той не взе револвера на Елингтън. След това се случи нещо още по-странно. Лейтенантът прегърна двамата мъже и ги целуна. След това им посочи на запад.
— Натам, два километра.
— Не спори с него — прошепна Айсли. Докато вървяха, двамата усещаха погледите на руснаците върху гърбовете си като някаква голяма тежест. След един час двамата летци стигнаха до натовските позиции, където научиха за примирието.
Бойната група се насочваше на югозапад. След още един ден корабите щяха да бъдат на позиция за атака на съветските бази около Мурманск и Толанд преглеждаше оценките за силата на съветските изтребители и зенитни комплекси, когато дойде заповедта за отбой. Той затвори папката и я прибра в огнеупорния шкаф, след което слезе долу, за да каже на майор Чапаев, че и двамата щяха да доживеят отново да видят семействата си.
Болничният самолет DC-9 „Найтингейл“ също летеше на югозапад, на път за военновъздушната база Андрюс в покрайнините на Вашингтон. Той превозваше ранени в последното сражение в Исландия морски пехотинци, един лейтенант от Военновъздушните сили и едно цивилно лице. Екипажът на самолета беше възразил срещу приемането на цивилното лице, но един генерал-майор от Морската пехота им беше обяснил по радиостанцията, че ако някой посмее да отдели дамата от лейтенанта, Корпусът ще приеме това като лична обида. Сега Майк беше буден през повечето време. Ахилесовото сухожилие на крака му беше разкъсано и той трябваше да се подложи на нова операция, но това вече нямаше значение. След четири месеца и половина той щеше да стане баща. След това можеха да си направят и едно свое дете.
О’Мали вече беше прелетял до брега, като бе взел репортера със себе си. Морис се надяваше, че кореспондентът на „Ройтерс“ щеше да успее да предаде последната си статия за войната, преди да му бъде дадена нова задача — статия за положението след войната, без съмнение. „Рубен Джеймс“ беше ескортирал повредения „Америка“ до ремонтните докове на Норфолк. Ед погледна надолу от мостика към пристанището, което познаваше толкова добре, като преценяваше прилива и вятъра при приставането на фрегатата. Една част от съзнанието му обмисляше Какво Означава Всичко Това.
Един изгубен кораб, много загинали приятели, много загинали от неговата ръка противникови матроси…
— Рулят в средата — заповяда Морис. Лекият южен ветрец помогна на „Рубен Джеймс“ да се приближи до кея.
На кърмата един матрос хвърли швартовото въже към хората на кея. Офицерът, който командваше специалния морски разчет, махна на един старшина, който включи високоговорителите на кораба.
„Всичко Това Означава — реши Морис, — че войната свърши.“
По високоговорителя се чу пращене, след което гласът на старшината обяви:
— Приставаме.