Когато най-после отворихме фургончето, като разбихме с брадва тежкия катинар, изпаднах в тих ужас: количеството бумаги надхвърляше предположенията ми поне двайсет и пет пъти.
До късно вечерта сортирахме пътни листи, работни наряди, актове за наднормени проценти, сметки и калкулации. Лана бързо навлезе в работата и без да показва никаква скука или недоволство, разравяше поредното чекмедже.
— Ето го и строително-монтажно управление номер тринадесет. Доставка за февруари. Едрогабаритни панели от Очаковския домостроителен комбинат…
Тя ми протегна купчина изпомачкани листове. Вместо бумагите хванах китката й и не я пусках. И отново, както вчера, когато танцувахме, ми се стори, че усетих ответно вълнение, макар тя да освободи ръката си.
Портиерката ръгна домоуправителя в ребрата: глей, значи, какъв е пъргав нашичкият следовател…
Карах колата по криволичещия „сталински“ път. Отляво в зеленината се гушеха белите сгради на Кунцевската болница, бивша резиденция на генералисимуса. Отдясно — склон, който преминаваше в рехава горичка, сред която течеше река Сетун. Пищните коси на Лана танцуваха срещу вятъра, тя ги придържаше с високо вдигнати лакти. Аз кривях неволно очи и си мислех колко е красива… Лана леко се намръщи, извади от чантата си шалче и някак странно се забради: през челото към тила. Шалчето прибра косите й към слепоочията и това неузнаваемо измени нейното лице, направи го грубо и сурово. Дръпнах края на шалчето, за да освободя отново косите й. Но тя хвана ръката ми и с такава сила я отблъсна, че от изненада аз изтървах кормилото. Колата сви встрани, заподскача по склона и като се заби в един люляков храст, угасна.
— Да не си откачила? — креснах аз и я сграбчих за раменете.
Тя се засмя и отметна глава. Ръцете ми се плъзнаха по гърдите й и се събраха отзад. Тя ме пресрещна със здравото си тяло, като едновременно ме отблъскваше с длани. Борехме се така, притиснати в прегръдка; търсехме устните си и избягвахме целувката. Това беше прелюдия и ние го знаехме, затова инстинктивно я удължавахме, загрявахме се до онази точка на кипене, след която вече не помниш как е станало всичко, как така се озовахме върху тази дъхаща на ягоди поляна, а дрехите ни са захвърлени бог знае къде.
Тя обеща да дойде при мен утре. И през целия ден аз мислех само за това. Работех като бесен и всичко ми спореше. Даже канцеларщината ми доставяше радост. Понякога ме обземаше страх: ами ако изведнъж нещо се случи, ако попадна в авария или пък ме извикат на нощно дежурство… Или ако тя просто не дойде… И аз пак се захващах за работата с удвоена енергия, пришпорвайки времето…
— Турецки, зает ли си?
Не забелязах как се отвори вратата — на прага стоеше Ким. Ей на! Сега трябва твърдо да поставя нещата по местата им.
— Трябва да поговоря с теб, Турецки…
Подразни ме, задето тя ме нарича „Турецки“.
— Не, не, не мисли, че аз… — Ким уплашено ме погледна и аз видях колко е бледа. Господи, само това липсваше да се влюби в мен! Всички думи, които бях намислил да й кажа, изхвърчаха от главата ми. Аз отидох до нея и хванах ръката й. Тя трепереше.
— Чуй ме, Ким, трябва да разбереш… Ние сме възрастни хора… — „Ама че глупости дрънкам!“ Млъкнах, без да знам какво още да кажа.
— Не, Турецки, ти ме чуй…
— Не ме наричай, моля те, Турецки. Аз си имам име.
— Добре. Турецки, тоест Саша…
— Леонид Василиевич вика Турецки — долетя от разговорната уредба и аз скочих, предателски щастлив от възможността да избягна по-нататъшното обяснение.
— Извини ме, Ким… Ще приказваме после.
— Може ли да ти звънна вкъщи, Ту… Саша?
Възможността да се обясним по телефона даже ме зарадва.
— Аха, звънни ми, запиши си номера…
Лана дойде при мен точно в девет часа. До това време вече бях изблизал цялата си бърлога и домъкнах от ресторанта всевъзможни вкуснотии.
Тя влезе и аз забравих всичките си приготовления. Изобщо не се ориентирах къде сме. Лана донесе със себе си всички ухания на вчерашната ягодова поляна. Спомних си, че трябва да позвъни Ким, протегнах ръка и изключих телефона. И ние се гмуркахме — отново и отново — в дълбините на древния, от никого неоткрит преди нас ритъм на сплетените тела…
Събудих се от някакъв звук, нещо ме разсъни. А може още да съм сънувал, защото наоколо цареше пълна тишина, прекъсвана само от свистящите по мокрия асфалт гуми. Колко съм спал — петнадесет, двадесет минути?