Е. Т.“
Това беше по-членоразделен вариант на дневника на Гудинас. Маршал Агаркин се готвеше да създаде хаос в страната, за ликвидирането на който предлагаше собствената си фигура, умело използвайки предоставената му от закона власт. Но за каква катастрофа ставаше дума в обръщението към народа? Къде и кога се готвеха да я осъществят слугите на Агаркин — „инжектираните“ военни от спецчастите?
— Излиза, че ние разкрихме грандиозен заговор, Саша. Може нещо да ни падне за това, а?
Погледнах към Грязнов.
— Слава, раздрусай Женя. Трябва да разберем по-подробно къде трябва да доставят камионите експлозива.
— Няма нужда да ме друсате — завъртя се на дивана Жуков. — Четете нататък!
Ние с Грязнов четем внимателно страница след страница списъци на участниците в операцията по завземането на властта, имената на командирите, първостепенните мероприятия след преврата, организация за снабдяването на населението, заявление до чуждите правителства — всичко едно през друго, без някаква видима система.
— Това, разбира се, са копия — казва Слава. — Оригиналите, изглежда, са у самия маршал…
— Разбира се, че са копия — мърмори Женя.
— Я спи, ти твоето го отработи днес — казва му Грязнов. — Аха, ето! Гледай, Саша…
„ОБЕКТ 1.МГУ.
ОБЕКТ 2. МОСФИЛМ.
ОБЕКТ 3. АНДРЕЕВСКИЯТ МОСТ.
ОБЕКТ 4. ТРУБЕЦКИЯТ ПАРК.
ОБЕКТ 5. НОВОДЕВИЧИЯТ МАНАСТИР.
В определения ден на всеки обект трябва да дежурят наши хора. Всички налични резерви на ВВ23 трябва да се подготвят за прехвърляне на обект 0.“
— Саша, какво е това, а… Те искат да взривят всичко това, така ли?
— Не разбирам… Защо ще взривяват Трубецкия парк?
— Значи университета разбираш защо?
— Не иронизирай, Слава. Московският университет е пълен с хора, ще се вдигне паника. Но не мисля, че те искат да взривяват тези пет обекта. Трябва да ги видим как са разположени на картата на Москва. Но това остава за утре. От сутринта се събираме в прокуратурата.
— Ти да не си решил да си ходиш вкъщи? Я останаха четири часа за сън, я не. Лягай в някой кабинет.
— Нещо не съм на себе си, Слава. Иска ми се да се прибера. Ще ти бъда много благодарен, ако ми уредиш кола. Зад кормилото мисля по-добре…
Карах по безлюдната Москва, чиста и свежа след преминалата буря. Казах на Слава: „Зад кормилото мисля по-добре.“ За какво да мисля? Колко добре стана всичко: ние разкрихме заговор срещу партията и правителството и ни се полагат награди. На мен ще ми присвоят поредния чин „юрист първи клас“, Грязнов най-после ще го направят майор, а Жуков Шура ще си го вземе обратно в криминалната милиция… Всекиму своето… Трябва да зарадвам Меркулов — сега твърдо ще спасим от разстрел Фауст Кеворкян… Минах покрай станцията на метрото „Фрунзенска“, където за пръв път срещнах Лана. Какво ще стане с нея? Участието й в заговора не може да остане в тайна, тя е част от престъпния съюз Агаркин-Троян. И каква роля ще ми бъде отредена, когато всичко излезе наяве? Да бъда свидетел на обвинението срещу Светлана Белова?! Но нали аз бях и неин неволен съучастник! Аз не исках да изслушам Ким, разкарах я като страхливец от кабинета си, а вкъщи изключих телефона. Тя търсеше от мен защита, а аз се отрекох от нея като от ненужна и пречкаща се вещ… Аз издрънках следствена тайна на една престъпничка, съобщих на Светлана Белова, че имам сведения от държавна важност, и в резултат на това — значи по моя вина загина Ваня Бунин… Аз дадох лекомислено на Клава секретно поръчение и то стана известно на Светлана Белова — така убиха курсанта Морозов. Нима мога да остана настрана — и тази смърт лежи на моята съвест! Какъв съд трябва да ме съди? От гледна точка на закона всеки съд ще ме оправдае — няма причинна връзка между моите действия и престъпленията на терористите. Но как да оправдая сам себе си? „Ний ще запалим там факела на смъртта…“ Ама че ми се натрапиха стиховете на тоя литовец!
Когато стигнах до вкъщи, вече беше съвсем светло. Загасих двигателя, запалих цигара… По крайбрежната улица вървяха прегърнати момче и момиче. В двора на магазин „Тимур“ се престараваше портиерът — кой знае защо, поливаше двора след многочасовия яростен дъжд. До мен на седалката лежеше моят макаров. Дали пък да не… Вдигнах пистолета и кой знае защо духнах в дулото му. Ето така — до слепоочието и всичко свършва отведнъж. Не че ми се искаше да умирам. Просто животът пред мен се очертаваше така отвратителен, че не виждах смисъл да го живея. Бях като плъх, който са тренирали да намира изход от лабиринта, а после са го вкарали в лабиринт без изход и той ляга — и си гризе лапите… Духнах още веднъж в черната дупка, прибрах пистолета в кобура и въздъхнах облекчено: не, съвсем не ми се умираше. Да става каквото ще. Утре е събота. Нямах нито един почивен ден през тоя месец. Днес ще имаме много работа, но утре принадлежа само на себе си. Може да ида с Ирка в „Лужники“? Да се спася в тая стохилядна маса от самия себе си. Ненавиждам колосалните пропагандни сборища на стадиона, предназначен за спортна борба. Да се ръкопляска на комбинациите от тренирани тела: „Слава на КПСС“, „Мир на света“. А после в правителствената ложа да търчат дечица с букети… И над зелената чаша да се извисяват стотици гълъби…