— Вие сте Меркулов? Вие Мойсеев? А вие Турецки? — преброи ни той и сухо кимна за поздрав.
Когато седнахме, той вдигна очи към Романова и попита:
— Всички ли се събраха?
Шура лекичко си надигна задника от стола.
— Всички, Виктор Михайлович…
— Тогава започваме оперативката — рязко каза Чебриков. — Дневен ред. Първо. Политбюро провери вашето заявление и го прие за сведение. Решено е в срок от двадесет и четири часа да бъде ликвидирано „Афганското братство“. И върхушката на спецчастите — тези заговорници — също…
Гледах от упор Чебриков. Но не можех нищо да прочета по непроницаемото му лице.
— Второ. Политбюро прие също решение да се проведе така акцията, че никой да не разбере за съществуването на правителствен заговор. Нито у нас — в страната. Нито там, зад граница…
И Чебриков се закани с пръст на някого по посока на кафе „Ермитаж“.
После въздъхна и ни огледа:
— Затова съм тук. Михаил Сергеевич лично ме помоли да ви събера, вас, посветените, и ви кажа следното… Политбюро ми възложи да оглавя акцията за ликвидиране на заговорниците. Цялата информация за заговора, подготвяния преврат и взривът на стадион „Владимир Илич Ленин“ трябва да остане тайна. Вие ще подпишете документ за неразгласяване. В противен случай… не заплашвам, само предупреждавам — ви очаква смъртна присъда… Сега обаче не си отивайте по домовете. Първо, ние се тревожим за вашата безопасност. Второ, моля ви да давате на моите сътрудници квалифицирани консултации — вие знаете за това дело повече от всеки друг. След завършването на акцията вие сте длъжни да забравите завинаги всичко, което се е случило. Разберете ни правилно. В този напрегнат момент от нашата история, когато страната ни е на стръмен превал, ние не можем… нямаме право да допуснем който и да е и където и да е да разбере за заговора на маршал… бившия маршал Агаркин. Той е мръсен изменник! Това е всичко! Ако има въпроси, ще отговоря.
— Аз имам въпрос? — вдигна ръка Костя.
— Моля.
— Какво е решено по отношение групата на Кеворкян? Аз проверих делото. Те не са извършвали диверсията в метрото, не са убивали хора.
— Това ли е всичко? — попита Чебриков и прехапа тънките си устни.
— По този въпрос — да.
— Отговарям, другарю Меркулов. Политбюро реши да се разгледа в двуседмичен срок делото на Кеворкян и другите. Какво ще присъди Върховният съд на нашата страна, ние не знаем. Нямаме влияние над съдебната власт. Но мисля, че все пак съветските съдии няма да погалят по главичките тези терористи…
— Моля, моля! — възмути се Мойсеев. — Преди няколко часа Михаил Сергеевич лично ми каза, че ще провери това дело. Михаил Сергеевич е юрист. Той разбира правото! Аз знам. Ние учихме заедно в юридическия…
Чебриков почервеня:
— Престанете да ръсите глупости! Учили сте заедно — добре. Но сега няма защо да дрънкате за това! Какво си мислите, че няма кой да ви сложи на място?! Пак разяснявам: ще решава Върховният съд! Толкова!
— Не, това не е всичко — казах аз. — Нима няма да има разследване и после съд за заговорниците от спецчастите и терористите от „Афганското братство“?
Чебриков свали очилата си и ги сложи пред себе си. Очите му се свиха и станаха като миши.
— Вие помислихте ли, преди да попитате? Какво, другарю Турецки, не разбирате ли руски? Да ви пратим тогава пак на училище, в първи клас! Вече ви казах веднъж и завинаги да забравите това дело. А какво и как ще правим ние, не е ваша работа!
Стегнах се, като че ме удариха в слънчевия възел.
— Край на въпросите! — каза Чебриков и надяна очилата си. — Този път действително край…
Той тромаво се надигна иззад бюрото, пъхна в джоба си листчетата с нашите подписи, изобрази върху хищното си лице усмивка и излезе.
20.
Пръв се съвзе Грязнов.
— Ега ти! Даже мерси не каза! Саша едва не го пратиха на оня свят, Женя рискува не по-малко… И това ми било висше ръководство! Мръсници!
— Уви — произнесе Меркулов, стана и се разходи из кабинета. Задържа се зад гърба ми и леко ме потупа по рамото…
— Да-а, обърквация — замислено проточи Жуков и неочаквано се оживи: — Александра Ивановна! От тази минута пукнат грош не давам за живота ни. Така че, ако ще се мре — поне да е с музика! Я да прескоча аз до „Ермитаж“! Може това да ни е последната почерпка на тоя свят.
— Не знам, момчета — каза Романова. Сега изглеждаше доста състарена. — Аз трябва да държа връзка с помощника на Чебриков. А вие карайте, какво ще седите цяла нощ… като в затвора.