Бързо ни хвана, изглежда, ни се отрази нервното напрежение.
… Когато отлепих клепачите си, видях полковник Романова с чаша водка в ръка. Тя сръбна, намръщи се и… заплака. Грязнов попита тихо:
— Ти какво, Александра Ивановна?
— Ама какво е това, момчета? — жално произнесе Шура. — Затова ли се старахте? Нима това е законност? Комитетчиците устроиха Вартоломеева нощ… От Лефортово ми съобщиха — конфиденциално, разбира се, — че са арестували около двеста души и веднага, на място, са разстреляли четиридесет и четирима… И при арестите са убити около петдесет… А ето ви и първото официално съобщение: „В 23:05 часа на 23-я километър на Симферополското шосе е станал нещастен случай: правителствен ЗИЛ се е блъснал с голяма скорост в оставения на пътя валяк. В резултат на катастрофата са загинали маршал Николай Архипович Агаркин и съпругата му.“
Слушах думите на Шура и не усещах нищо — нито жалост, нито угризения на съвестта, нито тържество от възмездието. Нищо, освен ледена празнота в гърдите. В понеделник Меркулов ще заведе заявлението ми, ще си отработя положените по закона две седмици и никаква отпуска: започвам да си търся работа като юрисконсулт, а може да се вредя и в адвокатската колегия. Трябва да подготвя делата си за издаване…
„Консултациите“, за които говореше Чебриков, се изразяваха в многочасови разпити, провеждани от следствена комисия в кабинета на началника на криминалната милиция. Комисията се състоеше от двама генерали и трима полковници от централния апарат на КГБ… Първи извикаха мен.
— Кажете, Турецки, вярвате ли в единството на партията и народа? — пита ме единият генерал, сложил ръка на рамото ми.
— Вярвам, само че какво отношение има това към делото? Комитетчиците изобщо не реагират на нападката ми.
— А съгласни ли сте с мнението, че в нашата страна има вътрешни разногласия?
— Не съм запознат с подобни мнения, другарю генерал.
Сега чекистите си разменят мигновени погледи и следващият въпрос е повече отговор:
— Когато дълги години ти набиват едно и също, приучват те да говориш не това, което мислиш, а онова, което искат да чуят от теб, тогава е трудно да се промениш за една нощ, нали?
Хилава провокация, на която аз реагирам с мълчание. Наистина не ми се отговаря, но въпросите започват да се сипят един след друг и вече по същество:
— С кого сте споделяли сведения за правителствения заговор?
— На кого сте дали информация за подготвяния взрив в „Лужники“? За „Афганското братство“? За дейността на спецчастите?
И изведнъж:
— Слушате ли „Гласът на Америка“? А радио „Свобода“? Четете ли емигрантски списания?
Тези въпроси слагат всичко на място. Генералите и полковниците са ми организирали „детектор на лъжата“. Те прекрасно знаят, че лъжа — никой отдавна не вярва в никакво единство на партията и народа. В това число и кагебистите. Но те проверяват реакцията ми на задаваните въпроси. Самият отговор не им е интересен, знаят го предварително.
Романова ме извиква до бюрото си и ми подава оперативната сводка за произшествията в Москва, станали през още неизтеклото денонощие. Самоубил се е подполковник Троян, началник на личната охрана на генералния секретар, намерен е мъртъв във ваната си заместник-началникът на Главното разузнавателно управление при Генералния щаб генерал-полковник Рогов.
— Освен това има данни, че деветнадесет висши военни са починали при загадъчни обстоятелства, сред тях — двама армейски генерали и един адмирал… И още едно съобщенийце по телекса от Кабул: генерал Серий е стрелял докрай срещу комитетчиците, които дошли да го арестуват. С последния куршум се самоубил…
Призори „консултацията“ на чекистите свършва и те изчезват, като вземат преди това от нас повторни разписки за неразгласяване.
Романова гледа обезкървените ни лица и казва, запъвайки се на всяка дума:
— Имам информация, пак съвсем конфиденциална… Генералният секретар е заповядал да ни оставят живи… за награда… Много ни е благороден той, мамицата му…
Независимо от умората реших да се поразходя по пръстена на булевардите до „Кропоткинска“. Мотаех се по утринната Москва с една-единствена мисъл в главата: да си легна и да спя 48 часа. До понеделник. До онази минута, когато официално ще обявя, че напускам прокуратурата. Ще получа паричната компенсация за неизползвания отпуск и ще ида при новия председател на адвокатската колегия Воскресенски, а може би и в редакцията на списание „Човек и закон“, май че им трябваше пътуващ кореспондент…