— Кое време е? — шепнешком попита Лана.
Светнах лампата и бях поразен — минаваше два.
— Трябва да си вървя…
— Трябва ли? Защо?
Тя се засмя:
— Не искам да превръщам това в кухненски роман.
— Кухненски?
— Ами да, с миене на съдовете след сутрешното кафе и размотаване по чехли из разхвърляната стая…
— Ще те изпратя.
Тя пак се засмя:
— До дома е десет минути бавен ход.
Лана започна да се облича и аз не чух кога е излязла, защото веднага потънах в дълбок безметежен сън. Насън се мъчех нещо да си припомня, но не можех, спорех с някого и на нещо се чудех, но до сутринта всичко, което ставаше с мен в сънищата ми, напълно се изличи.
4.
Силните струи шибаха лицето, раменете и гърдите ми. Удоволствието от сутрешния душ нарастваше от съзнанието, че няма защо да бързам. Беше седем сутринта и до началото на моето градско дежурство по Москва оставаха два часа. Накрая завъртях крана. В стаята се дереше телефонът.
— Турецки! Спиш ли, братко? Извинявай, ако все пак съм те събудил. Подполковник Яковлев те безпокои.
Изругах почти на глас.
— Какво се е случило, подполковник?
— Спасявай ме, Турецки! Нали по график ти си ни дежурният днес? В Октябърски район има убийство, а няма кой да отиде. Следователят, когото трябва да смениш, все още се мотае с другия труп в района „Текстилшчики“. Тъй че, стягай се, братле!
— Добре, тръгвам.
— Няма нужда: само ми кажи адреса си, моите момчета ще те вземат…
Утринната Москва тънеше в хладна дъждовна мъгла. Юнската жега само за една нощ сякаш се смени с есен. Чистачките едва се справяха с потоците вода, заливащи предното стъкло. „Край телефона остана локва“ — помислих равнодушно. Вече не принадлежах на себе си. Бях ръководител на следствено-оперативна група, която през цялото денонощие на 14 юни 1985 година трябваше да излиза на местопрестъпленията, станали на територията на Голяма Москва. Гледах хората, возещи се с мен в милиционерската „Латвия“ — някои виждах за пръв път, с други неведнъж се бях срещал при подобни рейдове „по горещи следи“… Това беше двадесет и първото ми московско градско дежурство.
„Ленински проспект“. Многоетажен блок, набутан в дъното на площад „Гагарин“. Отдолу — магазин „Хиляда и една стоки“.
— … Бащата се върнал сутринта от командировка… Те двамата с майката са геолози… Гледа, момичето мъртво. Съседите притичали, чули, че крещи… Позвънили в районното, ние сме тук наблизо, около хотел „Спутник“ се дислоцираме… — успява да ми съобщи един капитан от местното отделение на милицията, докато се катерим по стълбите към третия етаж. — Ето, другарю следовател, триста двайсет и втори апартамент, точно над магазина…
Стандартно московско жилище със стандартна чешка или югославска мебел. Вътре всичко е преобърнато: пред вратата на гардероба се издига купчина бельо, дрехи, шалове и кърпички. Пространството край бюрото е обсипано с листове и тетрадки, чекмеджетата са издърпани и празни. На холната масичка са разпилени снимки, разкъсаният фотоалбум се търкаля до тях на пода. Два куфара са издърпани изпод дивана, а съдържанието им е претършувано, на тоалетката — преобърнати кутийки за бижута, до тях на купчинки лежат скъпоценностите… През отворената врата на кухнята виждам безформените, почти плоски очертания на женско тяло, проснато върху пода.
Не се докосвам до нищо, просто бързо вървя из стаите. Съзнанието ми машинално фиксира фотоалбума и бижутата. Но това е интуитивно: никога не можеш да кажеш предварително кой факт ще ти бъде полезен нататък.
— Е — с делничен глас казвам аз, — да започнем огледа.
Съдебният лекар вече се е навел над трупа, хваща за китката безжизнената ръка и веднага я пуска. Криминалният експерт няколко пъти щраква с фотоапарата, запечатва общото положение на трупа и ми прави знак: открий лицето. Аз коленича и отмятам от лицето на убитата кичур синьо-черна коса.
Пред мен в локва кръв лежи Ким.
„Не, Турецки, ти ме чуй… аз трябва да поговоря с теб.“ Гласът й ме преследваше, виждах я пред очите си, трепереща, бледа и… жива. Вършех всичко, каквото се изискваше от дежурния следовател на местопрестъплението. Инструктирах участниците в огледа за реда на провеждането му, заедно със съдебния лекар проведох външен оглед на трупа, лазех по пода, търсейки следи от обувките на престъпниците, изслушах рапорта на водача на служебното куче, което хвана дирята около убитата и на улицата я изгуби. „Трябва да поговоря с теб, Турецки“… Разпитах съседите, приложих веществените доказателства към делото…