Рижата брадичка на Грязнов смешно мърда в ритъма на думите му.
— А какво стана с пръстовите отпечатъци?
— Засега само запъртъци. Пет са на самата жертва, четири на баща й, произходът на останалите още е неизвестен.
— Върху огледалото?
— Десният палец на Ким.
— Със снимките занимахте ли се?
— Почнахме. Досега работихме само с Лагини. Предимно семейни или групови училищни и университетски кадърчета, затова трябва веднага да открием този „скиор“.
— Е, с това ще се занимае самият Турецки.
„Самият Турецки“ — това значи, че следствието е възложено на мен. Добре, добре, мисля си и пак заспивам.
Събудих се окончателно от гръмкия глас на полковник Романова:
— Затрихте момата, а сега ми хъркате тук!
Е, първо, хърках аз в единствено число. А, второ, Шура и представа си нямаше колко близо бе до истината, като каза, че затрихме Ким, но това пак се отнасяше само за мен.
— Какво ми шъткате! Вашият Турецки вече е щръкнал като краставица. Виж му мутрата — дай му сега сто грама и на бой!
Не си струва да се обиждаш на Александра Ивановна. Тя разговаря еднакво с всички — от постовия милиционер до министъра на вътрешните работи.
Седях разчорлен, брадясал и гладен и вече знаех, че ние — аз, Меркулов, Грязнов, Романова — скоро, много скоро ще намерим този, който бе убил Ким. Сега бях стопроцентово уверен в това.
— Вие докога смятате да се моткате тук? Хайде, елате при мен в отдела. А ти, Турецки, си измий мутрата, лапни нещо в нашия бюфет — столът в събота не работи — и тичай обратно!
Изгълтах лакомо чаша мляко с марципанова кифла и наистина на бегом се изнесох до отдела на Шура. Когато пресичах огромната приемна на градското управление на вътрешните работи, чух противния дискант на дежурния офицер:
— Днес, мили граждани, ръководството не приема. Елате в понеделник.
Отначало ми се стори, че до високия майор стоят някакви джуджета. После видях, че това са момче и момиче, нисички, още съвсем юноши.
— Ей го и следователя, той ще ви каже същото.
Гледах момичето — или го бях виждал някъде, или много ми напомняше за някого.
— Един момент, другарю майор. А вие, млади хора, всъщност по какъв повод сте? Чакай, чакай! Ти не беше ли съседка на Лагини?
— А вие откъде ме…
— От никъде, просто имаш същото лице като майка си. Корабелникова ли беше?
Замъкнах посетителите на петия етаж, във втори отдел на криминалната милиция.
— Другарю следовател, само че ние искаме да ви помолим — дайте ни дума да не разказвате на родителите ни, че сме идвали тук.
— Честно казано, не мога да ви обещая. Зависи за какво сте дошли.
— Работата е там, че баща ми не дава да се срещам с Толя. Мисли, че още съм малка…
— Люда, нека аз да разкажа, щото ти има да мънкаш…
Влязохме в приемната на втори отдел. Кимнах на дежурния. Наместих се в празния кабинет срещу Шурината резиденция и продължих разговора, започнат в асансьора:
— Вижте, млади хора. Явно има какво да ми разкажете. И вероятно то е много важно. Сядайте.
— Просто ние с Люда онзи ден стояхме във входа и… е, това не е важно. Стояхме си, и толкова. Изведнъж се тропна входната врата и ние се изплашихме, че може да са нейните родители. Баща й е лют, тоест строг. И ние, такова, се скрихме…
Хайде, милички, давайте! Вече всичко разбрах — целували сте се във входа, страхувате се, че ще ви мелят сол на главите родителите. Това си го казвам наум и усещам, че от вълнение колената ми започват да подскачат.
— Ние само искаме те да не научат…
И тогава аз не издържам и казвам вече на глас:
— Че сте се целували, няма да разкажа на никого, давам ви дума. Нататък!
Сега вече говори само Люда:
— Накратко, те влязоха, а ние бяхме в ъгъла — имаме там едно такова тъмно място. Когато влизаш и тръгваш към асансьора, изобщо не можеш да забележиш кой стои в ъгъла. Аз се скрих зад Толя и само надзъртах — да не би да са моите родители? Само че бяха двама мъже. И позвъниха у Лагини.
— Откъде знаеш, че са позвънили точно в този апартамент?
— При нас на първия и втория етаж няма жилища, защото всичко е заето от „Хиляда и една стоки“. Те подминаха две площадки и спряха. Апартаментът на Лагини е срещу нашия.