Люда Корабелникова сега отговаря на въпросите ми ясно и категорично. Записвам показанията й с едри букви, ужасно бързам.
— Помниш ли по кое време беше?
— Даже знам точно. Когато те влязоха, беше дванайсет и петнайсет.
— Часовникът ли си видя?
— Да, когато им отвориха вратата, веднага си погледнах часовника. Постояхме после още петнайсет минути. Аз трябва да съм вкъщи най-късно в дванайсет. Родителите ми ги нямаше и се страхувах, че ще се върнат всеки момент.
— Можеш ли да ми опишеш как изглеждаха?
— Ами как… Нормално. Аз не ги разгледах много добре, но… Вие по-добре ми задавайте въпроси!
Браво, Люда…
— Години?
— Единият не беше много млад, примерно като вас, 26-28-годишен…
Тъжно: за едно 17-годишно момиче аз вече съм стар.
— Вторият беше по-млад, около 22-годишен, може и по-малко.
— Ръст?
— Този, по-възрастният — висок. А младият — среден на ръст.
— Цвят на косите?
— Косите ли? Знаете ли те нямаха цвят. Тоест, това е доста странно, те бяха… Не, не плешиви, а… не, не бръснати… Тоест да — бръснати, но поне преди две седмици. И двамата бяха сиви… лицата им, ръцете — сиви… Цвета на очите им не видях. Този, по-старият, имаше кръгла глава. А младият според мен беше много красив… Дрехите им? Джинси. И кожени якета. Цвета не помня — тъмен. В ръцете си не носеха нищо. О, не, имаше нещо! Знаете ли, по-младият държеше чадър.
— Чадър ли?! Нима тогава имаше дъжд?
— Да. Тъкмо заваля доста силно. Чадърът беше вносен — нали ги знаете, в кожен калъф, сгъваем. Като че ли беше черен… Обувките им? Не знам, не си спомням. Май че единият беше с тежки, някакви чепици. Не, не разговаряха. Нито помежду си, нито с този, който беше в апартамента. Веднага им отвориха вратата, и толкова.
И толкова. Чадърът… Задавам последния си въпрос:
— Ще можете ли да ги познаете, ако ги видите?
Толя мълчи.
— Младият — да! Оня, по-стария… не съм сигурна — казва Люда.
— А, и още нещо — многозначително казва момчето. — Те не позвъниха веднага, а постояха малко, може би около петнайсет секунди… После натиснаха звънеца. Тя отвори вратата веднага, почти веднага. Нали знаете, обикновено минава известно време, докато отидеш до вратата.
— Тя каза ли нещо? Например „А, ето ви и вас!“ или „Защо закъсняхте толкова“?
— Не. Нищичко не каза. Даже „здравейте“ или там „привет“. И те също. Просто влязоха мълчаливо в апартамента.
И тъй, Турецки, никакви емоции. Трябва да изградиш версия. Което ще рече да си представиш какво се е случило. Да съставиш план. Тоест да измислиш какво е необходимо да се извърши, за да провериш версията. Задача номер едно — словесен портрет на тези юначаги.
В присъствието на свидетели, доведени от Грязнов, аз показах на Корабелникова всички снимки, иззети от Лагини, сред тях и тази на „скиора“. Ония двамата, с кожените якета, ги нямаше на снимките. „Скиора“ тя виждаше за пръв път.
Сега Грязнов започва да мъчи Люда. Той вади от шкафа си пъзъла — дълги картончета — и започва да прави магии. Размества картоните с различни чела, носове, уста и цял час ги комбинира. Накрая са готови два фоторобота, сумиращи външния вид на двамата неизвестни. Сега тези чудовища ще ги снимат в НТО и ще ги размножат в милиционерската печатница, за да ги раздадат на различните оперативни служби за издирване. Но аз съм песимист. Не вярвам в това чудо на криминалистиката. Девет от десет открити престъпници изобщо не приличат на изкуствените портрети, които с купища произвеждат експертите криминолози.
На кратко оперативно съвещание в кабинета на Романова беше решено: да се хвърлят всички налични следствени сили за установяване на връзките на убитата и за издирване на „скиора“.
С размножените фотороботи и копия от снимката на „скиора“ момчетата от отдела на Шура се разпиляха по различните райони на Москва.
Скоро двамата с Меркулов останахме сами.
— Саша, как стана така, че момичето е искало да ти каже нещо — на теб, следователя, — а ти не го изслуша! Сега се съсипваш и между другото — съвсем правилно. Затова не чакай от мен съчувствие. — Меркулов счупи три клечки, докато запали цигарата си.
— Нищо не чакам, нали можех и да не ти кажа.
— Не лъжи, знам, че не би премълчал. Само не мога да разбера защо не я изслуша?
— Мислех, че тя за нещо друго…
— Какво друго?