Изпушвам цяла цигара, докато събера сили да отговоря. Меркулов чака.
— Разбираш ли, ние с нея… Изобщо направихме си тук купон, аз се отцепих яко и… Костя, кълна ти се, някак от само себе си стана…
Знаех, че най-малкото съм смешен, но Меркулов и не мислеше да се смее. Гледаше ме, все едно че ме вижда за първи път в живота си.
— Разбираш ли…
— Не, не разбирам. Но това си е твой личен проблем, твърде личен.
— Тя искаше да ми позвъни на домашния телефон, обаче мен ме нямаше… Тоест бях там, но изключих телефона. Но това е друга история. — Нанасям си като давещ се последен удар с греблото по тиквата.
— Телефонът?! Чакай, Саша! — Меркулов припряно взе да върти шайбата на телефона. — Льоля, Льолечка, ти нали каза, че оня ден някой ми е звънил вкъщи? Не, не… когато бях в Дома на архитектите да изпращаме Танасевич в пенсия… Не, ти си спомни точно какво каза тя? Как нищо? Нали някак ме е нарекла? Така, така. — Меркулов взе писалката си и се приготви да запише. — Точно така ли е попитала, за „другаря Меркулов“? А, значи е казала: „Може ли да говоря с Меркулов?“ Без „другаря“?… Да, Льоля, много е важно. Така, така. В колко часа беше това? Около единадесет или малко по-късно. — Меркулов бързо записваше нещо.
Само Ким се е обаждала! Тя има тоя навик да нарича всички просто по фамилия… Имаше тоя навик.
— Саша, тя е казала: „Трябва да говоря с Меркулов по личен въпрос, не като със следовател.“ Да знаеш, че когато се обръщат така към мен, сигурен съм, че им трябвам точно като следовател. Как мислиш, тя ли се е обаждала?
Меркулов задава въпроса просто така. И той знае, че е била Ким. Но изглежда много разстроен, защото се чувства съучастник в моето черно дело.
— Защо не е казала на никой друг — това ме тревожи.
— Не е успяла, Костя. Освен моята тя знаеше само твоята фамилия. Вероятно ми е звънила дълго, а телефонът не е отговарял, после е получила от справките твоя номер. След единадесет се е обадила у вас, а към дванайсет и петнайсет са пристигнали ония — двамата с якетата. Тя е погледнала в шпионката и ги е пуснала. Но не е очаквала опасност. Иначе не би отворила вратата.
— Ти разбираш ли какво значи това?
— Разбирам, разбирам. Двамата по някакъв начин са свързани със заплахата, която тя е усещала или за която е знаела. Но точно тези с якетата не е подозирала.
— Обърни внимание — те не са се опитали да инсценират обир, но не са оставили нито едно писмо, нито един бележник. За какво са им притрябвали? Или в тях е имало нещо, което никой не бива да знае? Точно това трябва да изясним, и то колкото се може по-бързо…
Вървях бавно по Гоголевия булевард към улица „Кропоткинска“. Ето тук, в пресечката зад Филиповската църква, живях шест години в малка, неугледна стаичка, в една пренаселена квартира без всякакви удобства. Струваше ми се, че е било толкова отдавна, а всъщност беше минала само година, откакто председателят на профкомитета ме извика и тържествено обяви:
— Ще черпиш, Турецки. Получаваш едностаен на „Фрунзенска крайбрежна“…
Тогава ме прободе сърцето: някога на „Фрунзенска“ живееше Рита. Почти три години минаха, откакто тя загина и само нейната връзка ключове остана на библиотечката ми… Цяла вечност мина от тогава и чак сега в моя живот се появи друга жена.
Не бях виждал Лана два дни, даже някак си бях забравил за нея. Смъртта на Ким ме беше изтръгнала от всекидневието. Грижи, тъги и радости…
Стоп! Така рязко набих спирачките, че колата поднесе на кръстовището. Обърнах на площада по невъзможен начин и отпраших обратно към „Сивцев Вражек“, където живееха славните ми приятели Юля и Олег, архитекти със смешната фамилия Чипига. Заварих Олег на обичайното му място — всичките си почивни дни той прекарваше под колата в някакъв безкраен ремонт.
— Привет, Саша — извика той и надникна изпод колата. — Потрай малко, ей сега идвам.
После пак се скри, затропа с инструментите и сподавено продължи:
— Ей сега ще се заформим… Бутилката е налице, Юля ще спретне мезенце…
Най-после той се измъкна и взе да трие ръцете си в някакъв парцал.
— Олег, аз всъщност идвам по работа.
— Чудесно, ще си поговорим на чашчица.
— Знаеш ли, искам да се поровиш в справочниците или, как им викате — албумите… — Аз извадих снимката на „скиора“. — Трябва да разбера какви са тия развалини?
Олег хвърли едно око и каза:
— Това е Царицино, Екатерининият дворец, изграждан по проект на гениалните Баженов и Казаков, но, уви, строителството било замразено по царска заповед на щурата Екатерина. Сега новият „гений“ Илюша Глазунов иска да възстанови това-онова и да организира музей. А лъвската муцуна е от къщичката за развлечения на централния остров в Царицинските езера…