— Ти как тъй от раз? Олег, сигурен ли си, че това е там?
Той се разсмя:
— Ако аз те попитам например какво е… — Той облещи нагоре очи. — А, да… какво е това „неизбежна самоотбрана“? Ти в справочниците ли ще се ровиш? Хайде, тръгвай да ударим по една.
— Олег, не мога, трябва да вървя.
— Охо, нещо сериозно ли е?
— Трябва да намеря това момче.
Олег погледна часовника си:
— След половин час там ще се стъмни, какво ще намериш?
Честно казано, и на мен ужасно ми се искаше да поседя с приятелите си, а разходката край Царицинските езера в десет часа, събота вечерта не изглеждаше никак перспективна.
Скрих снимката във вътрешния си джоб и казах:
— Бива, да вървим…
Първо се обадих в милицията да съобщя телефонния номер на Чипига, за да ми звъннат, ако има нещо извънредно тази вечер.
— Турецки — зарадва ми се дежурният, — цял ден те търси някакво маце. Не иска да говори с никой друг. Казва, че само ти можеш да я оправиш.
— Мацето разсъждава правилно.
— Не се дуй. Дай телефонния номер…
След минута телефонът иззвъня.
— Александър Борисович, обажда се Люда Корабелникова. Не знам дали това ще ви свърши работа…
— Първо, здравей, Людочка. Второ, всичко, което кажеш, ще ми свърши работа.
— Ох, здравейте… Вчера си ги представих някак си и се сетих, че оня, якият, държеше в ръцете си книжка, а що се отнася до втория…
— Стоп, Люда. Каква книжка — бележник ли?
— Не, просто така се изразих. Книга. Доста дебела. С тъмни корици. Стори ми се не особено нова.
Убиецът е любител на четенето. Излиза на акция и взема със себе си приключенски роман. Трябва пак да ида до Лагини и да направя допълнителен оглед. Възможно е да са забравили книгата при бягството. Или пък тя да е била на Ким.
— Това беше за книгата. Но имам още едно подозрение… тоест струва ми се, че по-младият, като че ли е… хомосексуалист.
— Какво?!
— Знам, че звучи глупаво, но така ми се стори.
— Людочка, защо ти се стори така? Нещо особено в походката ли… Или ония двамата се държаха по подобен начин?
— Не. Извинете, Александър Борисович, не знам защо. Просто го усетих интуитивно.
Акселерацията в наши дни придобива гигантски размери. Аз например не мога интуитивно да позная тая публика. Дори в тълпата педита край станцията на метрото „Соколники“, където те обикновено се срещат, не мога със сигурност да кажа кой какъв е. Откъде ли черпи своите инстинкти това момиче?
— А ти много такива ли познаваш?
— Ама моля ви се! Говорят за един фризьор в салона на „Ленински проспект“… Него добре го познавам, мама си прави там прическата. А иначе никой друг.
Давам данните на милицията и от мен допълнителните сведения тръгват по веригата към фотороботите на издирваните престъпници.
Веднага познах развалините на царицинския дворец, макар сега, през лятото, всичко да изглеждаше иначе — не като на черно-бялата снимка, направена през зимата. От развалините ме делеше само водната повърхност на езерото, набраздено от мрежата на дъжда.
— Ей, красавецо, лодка ли искаш?
От зелената барака излезе куц мужик с разчорлена брада.
— Благодаря, някой друг път. Случайно да знаете дали наоколо няма скиорска база?
— Ти да не си откачил, приятелче? Сега е юни — какви ски са те патили?!
— Е, имам предвид през зимата. Трябва да намеря някого от персонала.
— Персоналът — това сме ние. Тоест аз. Лятото — на лодките, зиме — при ските.
Куцият дълго разучава прокурорската ми карта, сверяваше недоверчиво снимката ми с оригинала. Също тъй подробно разгледа снимката е Ким и „скиора“.
— Тая корейка сме я виждали тук през зимата. И младежа също. Да не са забъркали нещо? Момичето май е от Москва. А хлапакът е тукашен, сигурен съм. Виждал съм го няколко пъти наблизо, на гара Бирюлево — пътническата, облечен беше в железничарска униформа. Между другото, тук се държаха прилично. Макар че се целуваха…
Гара Бирюлево. Стаята на железопътната милиция. Дежурният ме слуша внимателно. После отива в ленинската стая, откъдето долита тракането на домино. Довежда червендалесто старче на неопределена възраст, само по потник, но с нахлупена железничарска фуражка.