— Аха, това е правилната дума. Този човек е професионален убиец! Него са го учили да убива! Търсете го сред ловците или циркаджиите. А може би сред военните?…
5.
Съученици и приятелки на Ким, студенти от Юридическия факултет, работници от магазин „Хиляда и една стоки“, жители на блока над магазина… В кабинета на Грязнов на „Петровка“ 38, който окупирах още в осем сутринта, един след друг влизаха свидетели по делото. Никой от тях не беше очевидец в буквалния смисъл на думата, но според нашия закон всяко разпитано лице е свидетел.
— Саша, ти си като нашия районен зъболекар — будалкаше ме Грязнов. — Десет минути, и зъбът ти го няма! Давай следващия! И опашката при теб е като в районната поликлиника — половин километър.
Аз се виждах повече като навита играчка, на която са й задали програмата — въпрос, отговор, въпрос, отговор, подпишете се… Бързах. Все очаквах, че ей сега ще се отвори вратата, ще влезе още един свидетел и ще каже… Но всички говореха едно и също, понякога даже с едни и същи думи, и нямаше нито фраза, нито думичка, за която да се закачиш: стоп, ето го! И пак въпрос, отговор, въпрос, отговор, подпишете се… Обикновена ученичка, нормална студентка. Тя затова и кандидатствала в Юридическия, защото нямала способности нито по математика, нито певчески или художествени заложби. Само в една област е била компетентна — сексът.
— Бива си го мацето, за една година на седмина е бутнало — резюмира Грязнов.
„На осем“ — уточних наум с раздразнение. На глас измърморих, като внимателно разглеждах ръба на бюрото:
— Проучи ги тия седемте. Искам да знам всичко за тях. Не мога да разпитвам заподозрените слепешком. И, второ, бъди човек, моля те: разпитай Лагина, майката на Ким. Днес тя ще пристигне от Якутск. Майките знаят за дъщерите си повече, отколкото бащите: особено за интимните им връзки. А аз отивам в прокуратурата. Удрям ключа, та никой да не ми пречи. Трябва да прегледам всичко, което вие сте събрали през тия дни, да съчиня рапорт до главния прокурор и план за следствието…
Само че нищо от това не успях да направя — в прокуратурата имаше голям тараш. На нашия професионален жаргон това значеше, че началството провежда вътрешноведомствена проверка. Този път в капана падна експертът криминолог Семьон Семьонович Мойсеев. Някой донесъл на Пархоменко, че Мойсеев е организирал разпивка в лабораторията по криминалистика.
Зам.-прокурорът на Москва Пархоменко трепереше от страх — ами ако отгоре разберат за пиянството и лепнат тоя факт към криминалната смърт на стажантката. В страната се разгаряше невиждана кампания срещу алкохола. Постановленията на партията и правителството изискваха да се наказват ръководителите на ведомствата, които допускат пиянство на работните места.
— Александър Борисович, кой беше организаторът на това безобразно пиянство във вторник? — Пархоменко зададе въпроса, като че ставаше дума най-малкото за влаковия обир на века.
— Съвсем случайно стана. Ние…
— Случайно? Добре, аз ще ви кажа подстрекателя: Семьон Семьонович Мойсеев.
— Ама моля ви се, Леонид Василиевич! На другаря Мойсеев му е болен черният дроб. Той е трезвеник.
В подобен дух вървяха вероятно и „разпитите“ на другите участници в разпивката. Само едно ме тревожеше: дали Пархоменко няма да попита нещо за Ким. Обаче се надявах, че никой не знае за моето приключение.
— Освен това съм затънал до гушата в работа. И да ме отвличат от делата, контролирани от висшите партийни органи, противоречи на указанията на партията за заздравяване на дисциплината — добавих аз, демонстрирайки своите постижения в изкуството на демагогията.
Той нервно размърда уши и изглади бръчките от челото си.
— Защо така не ме обичате, Турецки? — разстроено попита шефът.
— Леонид Василиевич, вие не сте Ромео, а аз не съм Жулиета! Защо да трябва да ви обичам?
Очите на Пархоменко студено блеснаха зад стъклата на очилата му:
— Вървете да работите, Турецки…
В резултат на тази идиотщина на всички беше наредено да си траят за станалото, а Пархоменко издаде заповед за отнемане на стажантите от Мойсеев и предаването им под ръководството на другаря Меркулов.
На бюрото ми лежеше планина от документи. По делото на Ким Лагина бяха събрани доста повече материали, отколкото предполагах. Но и прекалено малко, за да пипна убиеца за гушата. Знаех, че ще го открия, исках сам да го хвана. Не мислех за това, че са били двама, за мен те се сливаха в един човек и ми се струваше, че мога да го разпозная на улицата.