Забелязах, че той избягва да се оглежда. Меркулов, който стоеше върху релсите, потънал до глезените във вода, извика:
— Турецки, какво си щръкнал тук? Веднага отивай горе в дежурната стая на милицията и разпитай всички, дето са там!
После той видя находката на Слава и тромаво се изкатери върху перона. Аз все още стърчах до колоната и наблюдавах как моите другари внимателно въртят из ръцете си части от будилник, към чийто циферблат бе запоена метална жица…
— … Да, мен като бригадир на червенознаменна бригада миньори ме поканиха за откриването на новата линия на метрото. Казаха, че ще дойде новият генсек. Наредиха да сме с миньорските каски, демек да изглеждаме все едно, че току-що излизаме от тунела… Добре, че беше тоя човек, щото какво щеше да остане от главицата ми? (Показва надраната оранжева каска.)
— … Като загърмя оркестърът, влакът — пиууу от тунела, и изведнъж… мамата си трака! Всички стъкла на вагона изхвърчаха на майната си. А пък на районните активистки „раисите“ им като че дявол ги издуха! Какви „раиси“ ли? Абе фризурите им, като на жената на новия генсек, Раиса — да ме прощавате, ама не й знам бащиното име…
— Много странно, уважаеми, аз не помня да съм чул взрива, а пък казват — бомба? Доживяхме… Тоест западното влияние, разбирате, нали, разните там „зелени“… Така да се каже, терористите… А, да, да, за обстановката на перона… Огромна тълпа, пълно с милиция, всички гледат ескалатора — другаря генерален секретар чакат. Мен ми беше все тая, тоест имам предвид…
— Не, не помня взрива. За виждане, видях го, но не го чух. Че какво като съм капитан от Държавна сигурност? Ние не сме ли хора? (Само дето не плаче.) И ние може да се шашнем, по дяволите…
— … Не пипнете ли гадините — сам ще ги намеря и ще ги удуша на място! Аз на вас синчето си за нищо на света няма да простя: водех хлапето на изпит в музикалното училище… а тук… Мръсници сте всички… съсипахте страната… Я не ме бутай — без мойто хлапенце все ми е тая, дали в затвора, или в гроба…
Записвам показанията на няколко десетки души, ръцете ми треперят, в гърлото ми нараства буца, очите ми сълзят. И на мен ми се иска да псувам и да плача заедно с тях, но ми предстои още много да преживея, защото аз ще разследвам това страшно престъпление.
Меркулов не седи както обикновено в креслото, а се е примъкнал някак неудобно на стола от другата страна на бюрото си. Забол е острите си колена в полираното дърво и непрекъснато върти шайбата на телефона. Аз размахвам ръце зад гърба му и беснея: следствието по взрива в метрото е възложено на следователя от нашата градска прокуратура Жозеф Гречаник. Толкова преживях през това денонощие, разпитах около тридесет свидетели и потърпевши, разработвах версии и набелязах схематичен план за разследването. И изведнъж, дявол да го вземе, дават всичко на Гречаник. Меркулов сякаш не обръща никакво внимание на моето мърморене. Опитвам се да видя изражението на началника на следствения отдел, а той все върти шайбата в напразни опити да се свърже с химическото чистене, където още миналата зима изчезна кожухчето му. Най-после той се обърна и като че ли някак весело каза:
— Не ревнувай, Саша, това не е най-доброто дело в нашата практика.
Аз се възмутих:
— Че кой ревнува?! Просто ми е обидно, Костя. — Насаме говоря с шефа си на малко име.
— Е, извинявай, значи просто ми се е сторило.
И правилно му се е сторило. С Гречаник не се обичаме още от университета, без да има някакви особени причини. След като завършихме, той работи известно време в ОБХСС2. Но дали милиционерската служба му се видя недостатъчно интелигентна, дали заради нещо друго, неотдавна назначеният заместник-прокурор на Москва Пархоменко го домъкна при нас, в Московската прокуратура.
— Може би ще споделиш с мен версиите си? — неуверено помоли Меркулов.
Обаче мен така ме беше налегнал инатът, че не можех да го надвия. Запуших и взех да циркулирам зад гърба на Меркулов. По едва забележимото завъртане на главата му забелязах, че той ме наблюдава.
— Е… значи… теоретически погледнато… следствената предпоставка, така да се каже… — успях да изтръгна от себе си. — Преди да търсим престъпника, трябва да уточним обекта на престъплението. Ако започнем от субекта — нищо няма да излезе. Дълбоко уверен съм, че жените и децата, погубени във вагона, не са били пряката цел на престъпника. Убити са и няколко души на перона. Чакали са генсека. Всички са знаели за това. Тоест, че той ще дойде. Може и да греша, но всичко това мирише на атентат.