— Привет, гвардейски полковник! Как е на фронта?
— На втори турски без промяна: противникът настъпва, ние както винаги сме до шията в лай…
Аз силно притиснах слушалката към ухото си — от капитан Грязнов можеш да чуеш и по-пиперливи приказки, но стажантката Белова безстрастно изучаваше наполеоновските черти на новия генсек от висящия над главата ми портрет.
— Добре, Саша, сега по ред на номерата. Днес опипах с помощта на районното тия… нейните секспартньори. Никой не пасва на нашите фотороботи. Петима имат алиби, с двама още се мотая, но струва ми се, че версията ни няма да мине. Току-що разпитах майката на момичето, нищо смислено не каза. Щерката й писала за някакъв войник, уверявала я, че „с него е на сериозно“. И толкова. С една дума, другарю генерал, малшанс!
На вратата цъфна изнежената физиономия на Гречаник:
— Лана, знаех си, че си тук. Ела, трябваш ми.
Тя стана и ми прошепна само с устни:
— Ще ти позвъня… — После тръгна към вратата, поклащайки тесните си бедра, опнали синята пола.
— Гречаник пак ли ти отмъкна мадамата? — тюхкаше се Грязнов на другия край на жицата. — И това ми било самбист! Да му беше треснал един в шкембето — и дим да те няма!
Въртеше ми се една мисъл из главата, въпросът сам изскочи от устата ми:
— Слушай, Грязнов, прегледа ли пощата?
— Какво? — не ме разбра отведнъж той. — Чакай, чакай. Чия поща — на Лагини ли? Естествено, че изпълних задачата ти — занесох в местния клон твоето нареждане за изземане на пощенско-телеграфната кореспонденция. Дойде ли нещо, адресирано до момичето, веднага ще ти го пратят.
— Не става дума за това, Слава. Днес е понеделник, седемнайсети. Убийството е станало в петък. Огледа извършихме в събота. А нали сутрешната поща пристига до осем сутринта, разбираш ли?
— И повече ще ти река, другарю генерал, някога за писмата са ходели до пощата, но през последните век и половина писмата ги носят по адресите, сещаш ли се?
— Стига си се кривил! — Вече бях ядосан. — Веднага се връщай и огледай пощенската кутия на Лагини! Вероятно родителите й не са я поглеждали, сега не им е до писма.
— Александър Борисович — гласът на Грязнов изведнъж стана сериозен, — след десет минути имам среща с един „мой човек“, нали разбираш?
На жаргона на оперативниците това значеше среща с личен агент на Грязнов и според секретната инструкция никой друг не можеше да отиде на нея. Дори началникът на криминалната милиция.
— Добре, сам ще се оправя — казах лаконично и затворих слушалката.
Всички забравихме за пощенската кутия, мислех си и яко настъпвах газта. Убийците явно са търсили нещо сред документите. А Ким е криела снимката на войника от Афганистан. Никак не е изключено в събота или днес, в понеделник, да пристигне писмо от него. Ама аз май съвсем откачих?! Писмо от сержант Дубов можеше да дойде единствено… от оня свят.
Майката на Ким Лагина, мъничка корейка, с опустошено от нещастието лице, безмълвно ми протегна през вратата ключа от пощенската кутия и веднага затвори. На мъждивата светлина от стълбищното осветление едва открих върху огромния метален блок номер 322. Ключът не влизаше в ключалката. Какво става, по дяволите! Ръцете ми, кой знае защо, почерняха. Извадих запалката си и видях… следи от сажди по повърхността на кутията. Някой вече се беше опитвал да я отвори, счупил е ключалката, без да успее, затова просто е пъхнал клечка кибрит в дупката отдолу и изгорил това, което е било вътре.
Качих се при съседите на Лагини — Корабелникови.
— Абе тук ония, пънкарите, често се забавляват. Боядисват си косите оранжеви, пушат коноп и давай да идиотстваме: беснеят, пощенските кутии палят! — възмущаваше се Корабелников, мъжага с външност на свободен художник, раздърпан и космат не по-малко от московските пънкари, които критикуваше. — Някой в неделя сутринта направо запали пожар! Димът се усещаше през целия ден…
От Корабелникови звъннах в прокуратурата. За мой късмет Мойсеев още не си беше тръгнал — отработваше алкохолните си прегрешения.
Докато го чаках да дойде, се изнесох до кантората по поддръжката на жилищата и домъкнах двама подпийнали шлосери.
След половин час Семьон Семьонович долетя с дежурната кола, въоръжен до зъби с криминалистката си техника, и започнахме огледа на пожара, като осветихме предварително стълбищната площадка с мощна подвижна лампа, която експертът измъкна от специалния си куфар.