Куцайки на ранения си крак, Мойсеев влезе в стаята:
— Елате, Александър Борисович, струва ми се, че има нещо.
В килера върху стара масичка стоеше микроскоп, под обектива на който беше опъната фотолентата.
— Само внимателно, Александър Борисович, още не е съвсем изсъхнала. Не се страхувайте, седнете на стола и гледайте ето тук.
Погледнах в микроскопа, но нищо не видях. По-точно имаше размазано жълто петно с едри сиви точки. Погледнах объркано към Мойсеев.
— Седнете по-удобно и гледайте право в окуляра! — повтори той.
Преместих се с разклатения стол плътно до масичката и по указание на Мойсеев завъртях винта на микроскопа. И тогава от сивите точки отчетливо се образува: „п.к.“. Просто чух как сърцето ми силно затупа. Пощенска кутия. Военна част. Афганистан. А може и да не е? Просто някой, който работи в секретно предприятие, там, някъде в Караганда? Или пък може да е закъсняло писмо от родителите й от геоложката експедиция.
Мойсеев ме извади от вцепенението, като придвижи внимателно следващия кадър. Колкото и да се стараех, не можах да съставя от точките му даже намек за цифра или буква.
— Кадрите вървят в логически ред, Саша. Отначало това, което е оцеляло от плика, а после самият лист.
„Е, да, пликът и листът — помислих си, — пепел, поставена в друга пепел…“
Кадър след кадър, милиметър след милиметър, час и половина ние се мъчихме над микроскопа. Аз записвах онова, което успявахме да разчетем. „… 22… К. Лаг… п.к. …“ Това беше всичко, останало от плика.
По-нататък вървеше самото писмо:
„авейте ъпа лечн К Пише ви гар риятел ксей Д
с разбира ече ла траг ест Льоша загин лнявайки интер ълг
в Афг Полу посмър збира се дичка
Ге“
Очите ми започнаха да сълзят. Престанах да различавам каквото и да е. И дяволски се развълнувах. Трябваше да прекъсна.
— Елате, Семьон Семьонович, да ударим по още една малка, а?
Мойсеев наля водката:
— Е, драги, наздраве — за успеха на безнадеждното дело!
Дъвчех солената краставичка, а в главата ми се въртяха всевъзможни комбинации от полупрочетените думи.
— Давайте на глас, Александър Борисович! Може нещо да помогна.
— Хайде, хайде, не се преструвайте, Семьон Семьонович, пред вас аз съм като невежа мишка.
— Значи тъкмо старият плъх да помогне.
— „Здравейте, скъпа и далечна Ким! — започнах аз. — Пише ви другар на вашия приятел Алексей Дубов.“ По-нататък е за трагичното събитие, защото има „трагич“.
— Аз мисля, че е така: „До вас, разбира се, вече е стигнала (или долетяла, но по-вероятно — стигнала) трагичната вест, че Льоша загина…“
— „… изпълнявайки интернационалния си дълг в Афганистан“!
— Е, вече имаме нещо, Александър Борисович. А по-нататък, бога ми, не знам — за някаква дичка… О, не, не дичка — звездичка!
— Звездичка на Герой?! „Получи, посмъртно разбира се, звездичка на Герой.“ А дали не си съчиняваме, Семьон Семьонович? Хайде да видим какво има по-нататък.
И пак милиметър след милиметър, буква след буква…
„Но Льо агина от душма куршум,
ой Той беше ка че ви е изпратил
менти за мръсоти в Афган ойниците
им жекции, за да Но Льо
ласи и да спори с командир. Льо
че има в Мос лизка, ято учи за юрис азкаже където трябва.
Скъпа К Лъжа ьоша е крил рдите си
командира от куршумите. Те с ожове. И… ома кла приятел ят инж ари“
В следващата секунда аз едва не съборих микроскопа на пода, защото съвсем ясно различих думата… Фауст. Не вярвах на очите си, стори ми се, че имам алкохолни халюцинации.
Придвижих лентата обратно:
„леке ФАУСТ, тоест вършат прест ние ещу държа
Скъпа Ким! Запазе шините докум всем
скоро ще ви пиша пак и даже ще дой а дреса ви.
Тези менти тряб се едадат на исши