6.
В седем сутринта паркирах пред 78-и пощенски клон. Независимо от безсънната нощ и наднорменото количество алкохол се чувствах доста бодър. Началничката на клона, настъпвайки срещу мен с огромния си бюст и мигайки с виолетовите си мигли, зачурулика:
— Ах, другарю Турецки, Александър Борисович, скъпи! Нима можем да помним някакво си писмо? Известно ли ви е какво огромно количество пощенски пратки минава през ръцете ни?!
Отстъпих пред натиска на деколтето й в ъгъла и се пльоснах на един стол. Началничката седна до мен и ме обгази с аромата на остър парфюм и не по-малко отровния дъх на пот.
— Знаете ли, че нашата съветска поща пренася десет милиарда писма годишно, а това е шестнайсет пъти повече отколкото в царска Русия през 1913 година — не ме оставяше началничката. После неочаквано гръмко се разкиска и добави: — Представяте ли си, тогава те са пренасяли пощата на пощенски коне със звънчета!
— Извикайте, моля ви, пощальона, който обслужва блока над „Хиляда и една стоки“ — казах.
Тя си затвори устата, излезе в коридора, като въртеше обидено задника си, и изрева:
— Афанасиева! Следователят те вика, Афанасиева! Колко пъти да ти повтарям!
След минута вече разпитвах в опразнения кабинет на началничката съвсем младо момиче с наивни сини очи.
— Кажете, Афанасиева, можете ли да си спомните хората, на които носихте поща в събота, петнадесети?
— Всички — едва ли, но някои мога — спокойно отвърна момичето, докато оправяше полата си.
— Интересува ме кореспонденцията на апартамент 322.
— Така и си мислех. Да, имаше едно писмо за Ким Лагина.
— Вие познавате ли я? Тоест познавахте ли я?
— Да. Завършихме едно и също училище.
Бива си я! И нашите ченгета — такъв свидетел да пропуснат!
— Какво беше това писмо — нормален плик или триъгълник, военен образец?
— Писмото беше обикновено, с марка, пуснато в Москва.
— От къде знаете?
— На плика имаше печат „Москва, ПЖДП, Казанската гара“.
— Не помните ли адреса на подателя?
— Не. Но според мен там имаше само номер на пощенска кутия и неясен подпис.
— Нима може да помните това при такъв поток от писма?
— Може — без да се смущава отвърна Афанасиева. — Ким ме помоли да й предавам лично писмата от нейното момче Дубов, от Афганистан. Но писма от него отдавна нямаше.
— Знаете ли, че някой подпали пощенската кутия?
— Да. Това често се случва при нас. Просто хулигани.
— Уверена ли сте, че са били само хулигани?
— Да, аз ги познавам, шестокласници от моето бивше училище, тършуват за марки. Ако не успеят да отворят ключалката, палят пощенската кутия. Ние имаме препис от акта, милицията ги задържала в съседния вход в неделя сутринта. Сега ще трябва да се сменят ключалките. Шлосерите още вчера трябваше да го направят, но нашата началничка не успя да се свърже с тях.
— Тя нищо не ми каза за това.
— Нашата шефка е малко… невнимателна.
Ама че мърлячи, такова доказателство да изпортят!
— Знаете ли какво се случи с Лагина?
— Разбира се. Целият район го знае.
— Имате ли някакви подозрения… Кой би могъл да го направи?
— Не. Подозренията не са моята професия…
Беседите с Меркулов винаги ми доставят естетическо удоволствие. Това е точната дума — именно естетическо. Разговорът ни се лее лениво като на чаша бира в пивницата. Но тази леност е само привидна: ние претегляме думите, търсим точните определения. И постепенно картината се изяснява.
Обаче разговорът, който водехме с Меркулов тази сутрин, не ми доставяше никакво удоволствие. Още по-малко пък проясняваше картината.
Меркулов стоеше до прозореца, приплеснал нос в стъклото, и гледаше как вятърът набива капките дъжд в малки ручейчета, и ги навява по дограмата. Наближаваше буря.
От време на време Меркулов се обръщаше към мен и тогава виждах тъмно петънце на върха на носа му — от праха по стъклото. Князът малко се състари през последната година. Грижите на началник следствения отдел на Московската градска прокуратура добавиха сиво към русата му коса и издълбаха две дълбоки бразди покрай носа към брадичката му. Но небесносивите очи на моя шеф наблюдават околния свят както и преди — изпитателно и разбиращо. Той ме прекъсва много рядко, предимно за забележки от сорта на: „Повтори още веднъж, но без теории, само фактите“, или: „Сега кажи какво направи после, но предположенията си запази за неопределено време.“ Но аз въпреки това и теоретизирам, и предполагам, защото иначе въобще нищо не се получава, фактите взаимно се опровергават. Насаме с Костя още повече ме потиска съзнанието за собствената ми вина: ако тогава бях изслушал какво иска да ми каже Ким…