— Ял ли си днес? — неочаквано ме прекъсна Меркулов и без да дочака отговор, отвори вратата към приемната. — Клава, моля ви, донесете ни от бюфета кафе и някакви сандвичи… шест парчета.
— Ой, Константин Дмитриевич, какво ви има на носа? — изплаши се секретарката и извади от чантичката си напарфюмирана кърпичка и пудриера с огледалце.
Малкият инцидент с носа на Меркулов някак си ни разведри и аз действително усетих ужасен глад. Меркулов порови в шкафчето на бюрото, извади оттам вестник и подчерта с нокът някакъв материал на последната страница.
— На, чети…
Секретарката домъкна на поднос кафе и сандвичи с шунка. Меркулов сръбна от горещото кафе, нацупил по детски устни, и тръгна към вратата.
— Отивам за малко при шефа. А ти, докато си хапваш сандвича, почети.
Зад прозореца вече плющеше проливен дъжд, святкаше и гърмеше. Включих настолната лампа и седнах в креслото на Меркулов. Вестникът на московския военен окръг „На стража на Родината“ беше отпреди два месеца. Материалът се наричаше „Десантници“. И докато нагъвах хляб с шунка и ги прокарвах с безвкусното кафе, започнах да чета.
„… Взводът отработва похватите на ръкопашния бой. Не на тепиха в спортната зала, а върху грапавия като шкурка асфалт. Под ръмящия дъжд момчетата се «мушкат» един друг с щикове, «бият се» с прикладите на автоматите и сапьорските лопатки, стоманата на ножовете святка. Докато бойците са увлечени в занятието, вдигам един нож. Наточен е като бръснач…
— Вие какво си мислехте — че е бутафорен? — усмихва се командирът на батальона. — Условностите не са за нас. Какво трябва да преодолее преди всичко младежът с барета на десантник? Страха!“
Меркулов едва ли ми е пробутал тоя вестник случайно. И аз внимателно започвам да чета всяка дума, написана от кореспондента — как му беше името? Савкин.
„… Сегашните спецчасти с влизащите в тях танкови, артилерийски, сапьорни и други подразделения са в състава на въздушнодесантните войски на Министерството на отбраната на СССР. Хвърлени като тактически десант, те са в състояние самостоятелно да завземат острови, военни бази, пристанища и летища.
Службата в спецчастите изисква особена подготовка. Сред тези, които възпитават и командват младите десантници, няма случайни хора, отбиващи службата, без да й отдават цялото си сърце, всичките си сили. Ето например един от батальонните на спецчастите. Сержант Алексей Дубов…“
Машинално набутах в устата си целия сандвич и допих остатъка от кафето на Меркулов.
„… Сержант Алексей Дубов е на 23 години. Съдбата неведнъж е изпитвала издръжливостта му. Той е израснал в железничарско семейство, в Бирюлев, под Москва. Попада във въздушнодесантните войски със специално предназначение. Неговата част бива прехвърлена в ДРА4. Веднъж… впрочем нека сам разкаже.
— Помагахме на воините от афганистанската армия да евакуират ранените от едно село, нападнато от душманите. Влязох в една къща и усетих нечий поглед. Обърнах се рязко: някакъв як мъжага се хвърли насреща ми с кинжал. Успях да подложа приклада на автомата. Отбих удара, но острието разряза китката на ръката ми. Съборих с подсечка душманина. При падането той се опита да ме прободе с кинжала. Но не успя. Моят нож беше по-бърз…
— Броили ли сте колко такива схватки сте имали — очи в очи?
— Защо, броил съм ги. Не можеш да ги забравиш. Двадесет и две…“
Оставих вестника. Коя от тях — двадесет и третата или двадесет и седмата — е била фаталната за теб?
Бурята утихна. И като в хубав спектакъл на прага изникна Меркулов. Той огледа със задоволство опразнените чашки и чинийки. После измъкна от чантата си още един вестник.