— Какво, политзанятия ли имаме?
— Занятия по криминалистика — отвърна Меркулов с тона на учител, който обяснява урока на някой изоставащ ученик.
Този път репортажът беше от „Красная звезда“, а заглавието „Стъпка към безсмъртието“.
„… Взводът, командван от Владимир Ивонин, получи заповед да се укрепи на удобен рубеж край една клисура в провинция Кунар. Натам според наличните данни се беше насочила голяма банда душмани. Командирът на взвода назначи в караул сержантите А. Дубов и А. Морозов, и редниците Халилов и Смирнов. Задачата им беше да не допуснат внезапно нападение на противника откъм тила.
И в този момент срещу командира на взвода лейтенант Ивонин от упор откри огън картечницата на притаил се в храстите душманин. Но само миг по-рано на пътя на оловната струя се изправи сержант Дубов и с гърдите си защити своя командир…“
Хвърлих вестника на бюрото.
За първи път от трите дни след смъртта на Ким в главата ми се оформяше нещо повече от безкрайните, многозначителни предположения… Това още не беше истината. Меркулов го наричаше „да мислиш предметно за бъдещето“.
Ако авторът на писмото е сержантът от взвода на Ивонин с фамилията Морозов, значи можем да намерим един свидетел на гибелта на Алексей Дубов. И ако двамата с Мойсеев правилно сме разчели писмото до Ким, то нейното убийство има пряко отношение към връзката й с Дубов. Нали тя е пазела някакви документи, които той й е изпратил. Съдейки по всичко, този Морозов знае тяхното съдържание. Убийците вероятно са търсели при Ким тези документи и са ги намерили… Трябва да се издири военната част, по-точно взводът, който преди няколко месеца е бил командван от лейтенант Ивонин. Също така да се намерят редниците Халилов и Смирнов. Трябва да разберем какво е станало в действителност там при тях, в Афганистан, защото всичко това е едно кълбо, оплетено по невероятен начин. Но преди всичко ни е нужен сержант А. Морозов…
— Нали се разбрахме, Саша, че вземаме само отделните факти и ги оглеждаме от всички страни, без да ги свързваме. Засега…
Весела история! Даже не бях забелязал, че сам си говоря, възседнал шефското кресло, а Меркулов послушно стои до мен.
— Обаче ми се струва, че присъствието на „Фауст“ и в моето разследване, и в това на Гречаник не е случайно — казвам аз упорито. — Трябва да помолим Жозеф и оня кагебист Балакирев да ни помогнат в оперативната разработка на военнослужещите. Кагебистите имат повече възможности да напипат подходи към военните, за да изяснят участието им в тези две убийства. Не съм ли прав?
— Ако искаш комитетчиците да ти отмъкнат следствието, прав си… Не ме гледай тъй стръвно, трябва да мислиш предметно за бъдещето. Да, именно предметно, и не въздишай така иронично. Няма да ходим при другарите от „Лубянка“. Ще отидем при „болярите“.
С титлата „боляри“ при нас величаят Главната военна прокуратура. Първо, защото тя се намира в старинен болярски дворец на улица „Киров“, бивша „Мясницка“, и, второ, военните прокурори и следователи фактически са подчинени на друго ведомство — военното — затова в сравнение с нас, цивилните, явно печелят откъм заплати и всякакви привилегии. Военната прокуратура има и определена власт над КГБ. В случай че сътрудник на Държавна сигурност се провини, неговото дело попада на бюрото на военния прокурор…
— И ще приемем, че това — продължи Меркулов — е началото на операция под кодовото име… „Фауст“.
— Костя, ти подиграваш ли се?
— Че какво му е лошо на името? Названието е симпатично, като в детективски роман. Още повече че за него, както и за самата операция не трябва да знае никой, освен нас двамата.
Той се приближи до огледалото, издокара се, намигна си сам и пропя:
Засмях се:
— Е, ти си попей, пък аз ще натракам една задачка на Грязнов.
— Само по-бързо, защото трябва да успеем преди обяд. Дай на Клава да я препише, тя ще помоли за подпис, да речем, Гречаник и ще я прати в милицията.
Аз вече съчинявах ориентировка за Грязнов — да определи местонахождението на сержант Морозов и редниците Халилов и Смирнов. След петнайсет минути докладвах на Меркулов, че съм готов.
— Да паля ли мотора, Константин Дмитрич?