— Пали, Александър Борисич! — Но когато вече бях на вратата, той ме спря: — Саша! Трябва ни особена предпазливост. И конспирация.
Честно казано, така и не разбрах шегуваше ли се, или говореше сериозно.
Двамата с Меркулов седяхме сами в грамадната приемна на главния военен прокурор. На мен лично тая аудиенция ми трябваше колкото на рибата чадър. Седи и чакай милостиня от главния болярин — всички военнослужещи и работници от военните предприятия са под юрисдикцията на военната прокуратура. По мои сметки това са около петнайсет милиона души. Ако зависеше от мен, досега да съм драснал в Шереметиево, качвам се на самолета — и в Афганистан. Там щях да се оправям кой, защо и как. Но без височайша заповед не биваше, чужбина е все пак.
— Костя, как мислиш, колко наши има сега в Афганистан? Имам предвид този „ограничен контингент“.
Меркулов ме погледна и се засмя:
— Не ти препоръчвам да използваш това словосъчетание с такова явно отвращение.
— Ега ти кошмара! От какво е ограничен този контингент? Всеки път, когато видя тая измишльотина във вестника, усещам как искат да ме убедят: значи афганистанците заслужават да хвърлим срещу тях пет милиона, но ние — не. Ние много ограничено пращаме на оня свят и вашите, и нашите.
— Точно така стоят нещата, Саша. Точно така… Аз мисля, че в Афганистан постоянно воюват около двеста хиляди от нашите. А тъй като частите постоянно се сменят, през тая месомелачка са преминали повече от милион. И са загинали не по-малко от двайсет хиляди наши войници. Потрошени са поне петдесет милиарда рубли. Но доколкото това са, тъй да се каже, непроверени данни, моля да не ги разгласяваш.
При тези думи Меркулов замислено разглежда кристалния полилей под гипсовите орнаменти на тавана.
Генерал-полковник Артьом Григориевич Горни не изглеждаше блестящо: жълто отекло лице, тъмни кръгове около очите. До него на малката масичка — бутилка с минерална вода, кутийки и шишенца с лекарства.
— Как се накани, драги? — Горни тежко се надигна иззад бюрото и пристъпи към нас.
Това беше първият меркуловски сюрприз, той се познаваше добре с главния военен прокурор.
— Сядайте, млади хора, но само не пушете, не понасям тютюневия дим… Нещо ми има на дробовете.
Меркулов ме представи и премина към същината на проблема. Горни го слушаше внимателно, макар че току си пръскаше в гърлото с пулверизатор и отпиваше от минералната вода.
— Е, Константин Дмитриевич — тежко задиша Горни, — както се казва, услуга за услуга.
Той натисна копчето за повикване. На вратата щръкна адютантът му.
— Извикай Бунин!
След минута в кабинета влезе двуметров дангалак със съвсем изрусяла коса и усмивка до ушите.
— Майор Иван Алексеевич Бунин, пълен съименник на знаменития руски писател. От днес постъпваш на разположение на московския градски прокурор. Ти току-що се върна от отпуск, така че още не си обраснал с дела. Засега те давам за две седмици, а после ще видим. Ясно ли е всичко, Иван Алексеевич.
Пълният адаш на знаменития писател неочаквано прошиптя с простуден или паднал глас (а може и да му беше такъв по рождение):
— Тъй вярно, другарю генерал-полковник!
— Желая ви успех. Свободни сте — приключи аудиенцията главният военен прокурор и ние излязохме в коридора.
— Другарю Бунин, оставям ви своя следовател, разрешете ми да се разделя с вас — каза Меркулов и вежливо се поклони. Но аз имах подозрението, че пълният адаш не му хареса много.
Почаках, докато Меркулов се отдалечи на прилично разстояние, и чак тогава викнах след него:
— Константин Дмитриевич, момент!
Догоних го почти на изхода.
— Той защо ни пробута тоя майор? За надзирател ли?
— Не се тревожи. Иначе няма как да проникнем в нито една военна организация. Горни няма да ми погоди номер.
— Толкова ли си сигурен? Защото си му направил някаква услуга?
— Това няма значение…
Бунин ме викаше с нетърпеливи знаци. Ама че ентусиаст ми падна на главата…
— Все пак?
— Прекратих следствието срещу неговия брат. Беше се напил и буйствал на стадиона, а после и в районното управление на милицията. Те там го ритали с ботушите по главата, а пък той ги нарекъл фашисти… Порядъчен човек между другото.
— Слушай, Саша, как си с жилището? — задушевно прошиптя Бунин веднага щом се озовахме в кабинета му.