— Имам… Защо?
— Самостоятелно ли е?
— Да, едностаен…
— Дай ми, моля те, ключа. Налага се да изчукам една чувашка.
Аз се шашнах, но на глас казах само:
— Няма проблеми, Иван Алексеевич! Все някак ще те измъкна!
— Абе какво „все някак“! Сега! Тя вече ме чака пред „Детски свят“. След два часа ти го връщам. А ти можеш да поседиш тук. — Той отвори шкафа си и измъкна няколко порносписания. — Развличай се… Утре ще бъде късно, разбираш ли — тя се връща с мъжа си в неговото поделение. Докато нейният човек тича по задачи, ние ще се оправим…
Той се суетеше край мен, виждайки, че молбата му не ми доставя огромна радост. А аз мислех как най-добре да се възползвам от ситуацията. Бунин разкопча китела си, вдигна ризата и яростно се зачеса по загорелия корем.
— Да ти кажа, последния ден от отпуската изгорях на плажа. Сега ме сърби — ужас!
— А какво ти има на гласа?
— Абе от студената бира. Аз, разбираш, съм як мъж, обаче гърлото ми е калпаво. От най-малкото нещо — ангина. Или пък гласът ми пада. Гласните ми струни са слаби. А пък ужасно обичам студена бира… Ще ми дадеш ли ключа, или ще ме мотаеш?
— Виж какво, Ваня, няма никакъв смисъл да вися в кабинета ти. Ясно ли ти е? Работа ме чака. Та ето какво, Ваня. Аз ти давам ключа, а ти почвай да въртиш телефона където трябва и ми организирай искането. Аз отивам в спецчастите за пропуска, а ти към „Детски свят“.
Бунин ме гледа десет секунди като треснат, после вдигна слушалката.
— Дай ми данните си.
— Трябва ми пропуск за частите със специално предназначение на територията на Съветския съюз и… Афганистан.
Той тръсна слушалката и пропищя:
— Слушай, ама аз още нищо не знам за твоето следствие… мамка му! Афганистан!
— Ами върви тогава при Горни да ти обясни. И не забравяй да му споменеш, че те чакат до „Детски свят“.
Обаче това още не беше всичко. Знаех, че сам ще ми бъде трудно. Затова не му цепех басма.
— Второто искане за пропуск да напишат на името на инспектора от Московската криминална милиция капитан Вячеслав Иванович Грязнов…
Според мен той беше готов да се разплаче.
Взех от специалния отдел на военната прокуратура писмото за издаване на пропуск за частите със специално предназначение и се понесох към „Голяма Пироговка“, за да стигна в Главното управление на военновъздушните сили преди края на работното време. Обаче там ме чакаше първото разочарование. Посивяла глава в прозорчето на пропуска ми съобщи, че спецчастите нямат никакво отношение към ВВС. Питам към кого са проклетите спецчасти. Посивялата глава заговорнически присвива очички:
— Не мога да знам, младежо, това е държавна тайна. Информирайте се в Министерството на отбраната, не искам да си имам неприятности заради вас…
Тук ударих на камък. Отивам на „Фрунзенска крайбрежна“ в нашия съветски Пентагон. Но и там ядец. Госпожица сержант ми прави справката, спецчастите принадлежат първо към ВМС, тоест към военноморските сили, и второ — към сухопътните войски. После ми дава адреса: щабквартирата на сухопътните войски се намира на същата „Пироговка“, до ВВС, откъдето току-що дойдох, а ВМС са дислоцирани до Червената врата.
Паля и поемам курс обратно към „Пироговка“. Моята каруца нещо хич я няма: нещо в запалителната система или стартерът… Вече е 4:15. Военните учреждения работят до пет.
В щаба на сухопътните войски чувам най-после членоразделна реч. Един генерал с юнашка стойка, с когото се сблъсках във фоайето, ми обяснява спокойно онова, което служителят от ВВС нарече „държавна тайна“. Оказва се, че отскоро спецчастите са на пряко подчинение на ГРУ5 при генщаба на СССР, тоест на военното разузнаване и неговия шеф — маршал Николай Архипович Агаркин. Пердаша като откачен към „Хорошевка“. Дежурният лейтенант ми съобщава безстрастно, че приемът е приключил и че въобще маршал Агаркин не приема посетители. При неговия зам.-генерал Рогов — трябва да се запиша предварително. След което ми предлага услугите си:
— Мога да ви запиша. За след три седмици…
Този път двигателят изобщо не ще да пали. Бая над дроселната клапа, развивам свещите. Глухо като в цистерна. Звъня на един познат автомонтьор и колкото се може по-професионално му обяснявам какво й е станало на колата. Монтьорът псува страхотно: на какво, значи, ви учат там, в университета, не можете да различите дросела от газта. Но това още не е всичко: съобщавам му, че го моля да ми ремонтира колата на вересия. Монтьорът дълго мълчи. После примирено казва: