— Добре, сега ще дойда, да те вземат мътните.
Той се мотае с двигателя цели два часа, а аз умирам от глад и умора.
След втората чашка кафе с коняк бях готов да заспя направо на масата в кафенето. Платих сметката, едва се довлякох до колата и усетих необичайната лекота на ключодържателя си… Да те вземат мътните, майор Бунин! Съвсем забравих, че му дадох ключа от жилището си, който той трябваше да „подхвърли“ в прокуратурата. Резервния ключ държах в чекмеджето на бюрото си. Седнах зад кормилото и видях Лана. Тя вървеше по някакъв дълъг коридор, толкова дълъг, че не се виждаше краят му, и златните й коси пружинираха в ритъма на нейните крачки. Вървеше бавно, а аз тичах след нея, но все не можех да я догоня. Ето, тя наклони глава, закри лицето си с длани и започна да се смее гръмко и неестествено. И аз разбрах, че не се смее, а плаче, и зелената панделка в косите й се развърза, а аз все се мъчех да дръпна ръцете й от лицето, но панделката лепнеше по дланите ми… Накрая тя откри лицето си и здраво ме прегърна през врата. И на мен ми стана така леко и весело, защото това не беше Лана, а Ким. „Обичам те, Ким! Обичам те!“ — крещях силно аз, но свирките на локомотивите от товарна гара Бирюлево заглушаваха моя вик…
— Гражданино, събудете се и моля документите ви… Разсвирили сте се, глей, над цяла Москва… А, вие ли сте, другарю следовател! Извинете, разбира се, но се налагаше…
Взирах се тъпо в своя бивш квартален.
— Да не ви е зле нещо? Или, извинявам се, да сте пийнали?
— Всичко ми е наред, Василий Иванич, здрав съм и не съм пил. Просто капнах. Благодаря, че ме събуди.
— Как я карате на новото място, другарю следовател?
— На новото място? Като че ли всичко е нормално.
— Май забравихте старата си квартира? Половината бабички измряха, а във вашата стая живее пианистката. Помните ли я, една такава префинена, племенницата на покойната Клавдия Петровна? Е, със здраве.
Старият квартален затропа с ботушите си по Гоголевия булевард. А аз едва не ревнах на глас от мъка, че живата Ким беше само сън. Готов бях да я обичам цял живот, само и само да оживее. Господи, пак ми е каша в главата. Да е жив и здрав Василий Иванович, че ме събуди. Но това май вече го казах. Аха, ето какво: господ да го поживи, че ми напомни за моята стара квартира…
Вратата ми отвори Ирка, племенницата на неотдавна починалата ми съседка. И веднага занарежда:
— Шурик? Колко хубаво е, че намина. Само че не Шурик, нали? Ще те наричам Саша. Аз спя на дивана в твоята стая — ама ти какви ли не вехтории си оставил там! Намерих някакви книги, доста хубави според мен.
— Добре, Ирка, после ще се оправим. С моите ключове стана една глупост. Мога ли да преспя тук?
— Ама разбира се! Стаята на леля Клава още е празна. Аз ще ти постеля на нейното легло. Не, по-добре лягай на моя диван, а аз ще ида на нейното.
— Не съм суеверен, Ира. Мога да спя и на леля Клавиното легло. Разхубавила си се! И пушиш?
— Ами… в консерваторията всички пушат. И аз свикнах.
Влязохме в моята някогашна стая — тясна като линийка.
За Ирка наистина беше малка — пианото заемаше половината обем.
— Ей сега ще ти постеля. Искаш ли чай, имам и една франзела, ще си я разделим.
— Франзелата си изяж сама, а чай ще пия.
Ирка зашляпа с изтритите си токчета към кухнята. Помнех и полата й от онова време.
— Как я караш, Ирка? — попитах, когато тя се появи на вратата с чайник в ръка.
— Оправям се — бодро отвърна тя, — със стипендията, пък и… припечелвам с уроци. При Лидочка два пъти седмично ходя, благодаря ти за препоръката.
„Каква е пък тая Лидочка?“ — зачудих се аз.
— Твоят Константин Дмитриевич много я обича, като родна дъщеря. И жена му е много мила.
Загледах се в Иркините котешки очи и си помислих каква свиня съм все пак. Цяла година не вдигнах слушалката да я попитам просто как живее. Наистина, аз винаги съм подозирал, че Ирка беше тайно влюбена в мен. Сега вече няма начин да не й е минало.
— А в личен план? — Не бях сигурен, че формулирах най-правилно въпроса.
— И там всичко е наред — също тъй бодро ми отвърна Ирка, та ми стана съвършено ясно, че нищо хубаво нямаше в живота й. С изключение може би на музиката…
7.