Надявах се моята реч да звучи по-уверено, отколкото изведнъж ми се стори.
— Знаеш ли, Саша, има такова наблюдение — не помня чие, — че при атентати срещу шефовете, бомбите убиват предимно шофьорите им… Друго какво?
Друго? Заедно с обидата се изпаряваше и следственият ми ентусиазъм. Неувереността в собствените ми думи заплашваше да се превърне в безпомощност. И даже Гречаник изведнъж взе да ми се струва по-умен и по-симпатичен, та бях готов да му харижа още две мои дела, само и само да не слушам спокойния, почти монотонен глас на Меркулов, да не тъпча зад гърба му и да не гледам как ушите му следят движенията ми като локатори.
— Виждаш ли, Саша — започна Меркулов и изведнъж се разкрещя: — Не мога да разговарям, когато ми тъпчеш зад гърба!
Аз седнах послушно в удобното кресло на началника на следствения отдел, сега вече срещу него.
— Работата е там, Саша, че „взрива“ го предадоха на Гречаник по моя молба. Горе, както разбрах, е имало голям спор кой да води разследването — КГБ или прокуратурата. Решили са да караме заедно: те — оперативната работа, а ние — следствието.
Меркулов извади цигара, пречупи я през средата и пъхна едната половинка в цигарето? Това му е начинът да се бори с пушенето. По мои сметки сега той пуши точно четири пъти повече от преди.
И Меркулов пак започна да досажда на химическото чистене за изгубеното си кожухче.
— Слушай, Костя, утре ще ти намеря кожуха или ще им измъкна парите. Не ги тормози повече с твоята вежливост. Нашата сфера на услугите ако въобще прави нещо като хората, то е само когато се бои от пердах.
— Виждам аз, другарю Турецки, че няма да ми се махнеш от главата, докато не ти дам пълен отчет за заседанието на Политбюро.
Той измъкна фаса от цигарето и веднага пъхна втората половинка от цигарата.
— Републиканския прокурор Емелянов го извикали на заседание на Политбюро да докладва за взрива в метрото. Новият генсек е въвел и нов ред: всички извънредни произшествия да се обсъждат в Политбюро. А Серьожа Емелянов, знаеш го, винаги трябва да си подсигури тила. Какво може да разкаже той на висшите другари, след като не е бил на местопроизшествието? И затова ме взе със себе си… Хората от московското КГБ, разбира се, се опитваха с всички сили да докажат, че това е терористичен акт и затова те трябва да водят разследването. Но нашият нов генсек си позволи да не се съгласи с тях. Той точно така и каза: „Позволете ми да не се съглася с вас.“
При тези думи Меркулов се опита да наподоби със своята кльощава физиономия кръглоликия генерален секретар. За моя изненада, доста добре му се удаде.
— „Нашето време рязко се отличава от трийсетте години — продължи Меркулов в същия дух, — народът и партията са единни. Затова нашият съветски народ не може да се обяви срещу правителството. Това престъпление може да е извършено: първо — от хора, пратени от чуждите спецслужби, второ — от някой маниак, избягал от лудницата, и трето — от така наречените дисиденти, които, както доказа професор Лунц, и ние в Политбюро сме напълно съгласни с него, са психически болни хора. Политбюро реши да започне — Меркулов доста добре имитираше южния акцент на генсека — перестройка на цялото народно стопанство. Води се икономическо съревнование на двете системи — социалистическата и капиталистическата — и ние не можем да допуснем даже намек за съществуването в нашата страна на политически противници, още по-малко пък терористични групи.“
Айде пак нови лакърдии — сякаш не гръмна сградата на републиканското КГБ в Тбилиси, където някой заложи бомба и загинаха трийсетина кагебисти. Като че ли не се разлетя из въздуха самолетът с командването на ученията „Кавказ-85“ и не отвлякоха министъра на финансите с ултиматум за десет милиона рубли откуп. Престъпленията бяха разкрити и всеки път ставаше дума за различни организирани групи, въоръжени с автоматично оръжие и експлозиви.
— Знаеш ли, Саша… Впрочем това май ти го казвам за хиляден път — започна изведнъж Меркулов раздразнено, сякаш отговаряше на зададен от мен въпрос. — За своя главна задача смятам разкриването на престъпленията. Всички ние, и милицията, и КГБ… и ти, и Гречаник, трябва да намерим тези, които затриха хората в метрото. Обективно — защото извършиха нещо страшно. А субективно — трябва да си изясним какво ги е ръководило. Приказките на голямото началство са за политиците, не за нас.
На вратата се почука и без да чака разрешение, в кабинета влезе Гречаник.