— Къде е тоя списък?
Грязнов бърка за трети път в куфарчето си. Двайсет и осем града: Ленинград, Краснодар, Орел, Караганда…
— Ти разбираш ли, че е невъзможно? Няма за кога да чакаш да ти светне.
— Да си чувал за асансьорните убийства?
— Какви асансьорни?
— Най-нормални. Причаква някакъв тип самотни жени късно вечер в асансьорите, изнасилва ги. Десет жени уби. Старият площад8 нареди да го открием, и без обяснения. Целият ни отдел вече се включи в този случай, а ти викаш невъзможно!
Нямах какво да възразя. На ченгетата да не им е само моето следствие на главите, добре, че още не са ми отнели Грязнов.
— Последна справчица, Саша. От московските библиотеки книгата „Виконт дьо Бражелон, или Десет години по-късно“ с инвентарен номер 12773/81 не е изчезвала…
От московските, да… А общо в страната имаме около четиристотин хиляди библиотеки…
— Така че, гражданино началник, засега ще спрем на тази мъртва точка. Имай предвид между другото, че Дима не идва непременно от Дмитрий. Има и други такива имена като Демян, Дементий, Вадим, Никодим… Макар че едва ли точно Никодим — тъжно казва Грязнов и започва да прибира трофеите си в куфарчето.
— Чакай, Слава. Я ми дай тоя списък. Да се лети в двайсет и осем града едва ли е целесъобразно, но нали може да им се обадим по телефона. Имаш ли копие?
Грязнов удивено наблюдава как разкъсвам листа на четири равни части, всяка с по седем града.
— Колко време каза, че имаш — един час? Ето ти, върти шайбата колкото успееш! Той кога е казал, че отпрашва за Афганистан? След два дни? Значи днес. Може и да успеем, а? Отиваме при Меркулов, той има два телефона…
В коридора, облегната на прозореца, стои Лана. Не бях я виждал цяла вечност. Нашите предишни срещи започваха да ми се струват нереални, съществуващи само във въображението ми. Искаше ми се да получа потвърждение, че всичко това наистина се е случило.
— Лана…
Тя даже не се обърна.
— Почакай ме тук, ей сега ще се върна.
Дори не чух, просто се досетих, че тя отвърна „добре“ и кимна към прозореца, като че това се отнасяше за някои на улицата, а не за мен.
— Бива си я, дума няма — зашепна в ухото ми Грязнов, — само че е някак равнодушна.
Равнодушна ли… Не, по-скоро горда.
Меркулов изслуша моето кратко резюме върху донесението на Грязнов. — Дай! — протегна той ръка за списъка. — Порция за двама, аз ще помоля и Пархоменко да се включи.
— Какво ти става, Костя! Има си хас той да вземе да върти телефона! Аз щях да помоля Гречаник, нали все пак има допирни точки в следствията ни.
— Не, недей с Гречаник. Вячеслав, ето ти телефона, върти. А Леонид Василиевич ще се радва да се отърве от канцеларщината и да се заеме с оперативна работа — усмихна се Меркулов.
Знаех защо Меркулов избра Пархоменко. Не искаше да изтича информация. Пархоменко си падаше педант и бюрократ. А кабинетът на Гречаник е в преходна стая, там всеки влиза и излиза. Стоп… Гречаник ми предаде ключа от моето жилище, който му оставил Бунин. Майорът не ми се видя да е от мълчаливите, спокойно може да е издрънкал при разговора, че видиш ли, Турецки издирва сержант Морозов от спецчастите. Е и какво — Гречаник да е пратил някого при Морозов? Защо му е?
Целувах хладните й устни, та свят ми се виеше. Лана протегна ръка към бравата и врътна ключа. И всичко си дойде на мястото. Намирахме се в моя кабинет, откъдето почна всичко — разпивката, Ким, „Турецки, трябва да ти кажа нещо“… Лана се дръпна от мен, явно усети, че вътрешно се скапах.
— Ще дойдеш ли тази вечер при мен? Само че не знам кога ще се освободя.
Заради тази жена бих пратил всичко по дяволите. Само не и делото на Ким.
— Аз ще те чакам. Можеш да ми дадеш ключа от квартирата си, ще бъда там.
— Не съм много сигурен, че е оправена.
— Все ми е едно…
„Потръгна“ ми: три от седемте града напълно отпаднаха — в дом 27 на улица „Дибенко“ нямаше апартамент номер 3, това бяха малки частни къщи. В четвъртия град улица „Дибенко“ не беше газифицирана, следователно не можеха да пишат квитанции за използвана газ. Тъкмо атакувах Караганда, където началник на паспортния отдел беше някакъв пълен кретен, който отказваше да дава справки по телефона, когато на вратата цъфна Пархоменко. Пратих паспортника на майната му, а заместник-главният прокурор на Москва се намръщи, сложи на бюрото ми лист хартия, изписан със ситен, акуратен почерк, и безшумно се измъкна.