„Игор Трофимович Викулов, роден 1941 година, живял в град Краснодар на адрес: улица «Дибенко» 27, ап. 3 от 1958 до 1984 година. Блокът е газифициран, сметките за газ и електричество се пишат под индиго. В края на миналата година се е преместил в Москва. Работи в министерството на селско-стопанското машиностроене на СССР. Живее на адрес…“
Понесох се към Пархоменко:
— Благодаря ви, Леонид Василиевич!
Пархоменко записваше нещо, притиснал с рамо към бузата си телефонната слушалка.
— Благодаря ви, другарю, значи блокът не е газифициран… Това е, Александър Борисович, единственият засега положителен резултат. И, така да се каже, вероятността да е вашият човек става все по-голяма…
Да си беше останал заместник-главният прокурор оперативен работник — цена нямаше да има. На своя сегашен пост той просто достигна нивото си на некомпетентност. Това е толкова разпространено явление, че вече никой не му се чуди. Седи си такъв номенклатурчик до пенсия, сграбчил номенклатурния си стол с две ръце сакън, да не му го вземат. За работа не го търси…
Портиерът услужливо ми каза номера на стаята на И. Т. Викулов и аз излетях със скоростния асансьор на шестнайсетия етаж. Главният специалист се оказа весело дебело човече, което никак не се смути при вида на моята служебна карта и веднага си призна весело, че той е „гепил“ „Виконта“ миналата година от санаторийната библиотека в Кисловодск. Как е попаднало индигото между страниците на книгата, той не знаел, но наистина ползвал индиго за попълване на сметките за газ и електричество.
— А къде го намерихте?
— Кого?
— „Виконта“ естествено!
— Точно това исках да ви питам, Игор Трофимович, как е могъл да попадне този роман у някой си Дима?
Викулов не познаваше никакъв Дима и изобщо не помнеше как е изчезнала книгата от него. И доколкото авантата не се брои, той не беше разтревожен от повторната кражба. Но когато погледна рисунката на Карасьов, Викулов се зарадва:
— Че това е Вовка!
Майчице, все повече се закучва…
— Сега се сещам какво се е получило, другарю следовател! Или трябва да казвам, гражданино следовател?
— Казвайте както ви харесва. Как можем да открием този… Вовка?
Викулов разтри смешно носа си и той заприлича на цвекло.
— Работата е малко деликатна. Но се досещам, че не го търсите просто така. Имате ли кола? Да вървим тогава към театъра на ВТО9 в пресечката до улица „Ермолова“. Знаете ли я? Нищо, ще ви я покажа. Както пееше Висоцки: „Где твой черньй пистолет? На Большом Каретном!“ Е, това е там.
През шестте минути път Викулов успя с южняшка скоропоговорка да ми изложи историята на запознанството си с Вовка — Дима.
Преди седмица повелителката на неговото сърце, актриса от този театър, весела и общителна жена, но за съжаление (или за щастие) омъжена, нахлула на гости при Викулов със своята приятелка Ляля, актриса в същия театър. Ляля довела със себе си младеж с атлетично телосложение — Вовка. Седели, пили глинтвайн10, приготвен от Вовка, слушали Аркадий Северни и Хулио Иглесиас. Приятелката и Вовка в единайсет часа си тръгнали, а на сутринта лъснала загубата — изчезнали били сребърната запалка и табакерата, инкрустирани в ретро стил, които Викулов държал на бюрото. Там, както той си спомнил после, лежал и приватизираният от Вовка роман на Дюма. Неговата дама веднага отишла при Ляля — защо, значи, водиш бандити в порядъчни къщи да ми обират приятелите. А другата й се озъбила: как смееш да обиждаш познатите ми. И се скарали.
— Сигурен ли сте… — започнах аз.
— Сигурен съм, сигурен, всички тия вещи бяха една до друга…
— Не, Виктор Трофимович, исках да ви питам, уверен ли сте, че са го наричали Вовка?
— И в това съм сигурен. Изобщо той беше някак изперкан все се опитваше да ни докаже, че всички човешки беди идват от пренаселеността на земята, трябвало да се унищожат слабите и да се оставят само достойните. Себе си явно причисляваше към втората категория. На което аз му отвърнах, че светът е чувал тая теория още преди петдесет години. И тя не е довела до нищо хубаво…
— Даже не подозирах, че има такива красиви милиционери — протяга ми Ляля морната си длан.
— Аз между другото съм от прокуратурата.