— Ето какво било. Това, естествено, променя коренно нещата — подсмихва се Ляля. Обаче на мен не ми е до майтапи.
Актрисата ме слуша внимателно и клати глава.
— Кълна се като пред бога, запознах се с него същия ден. Миналата събота беше. Отидох след репетицията да пия едно кафе… Къде? В градината на кафене „Ермитаж“, на чист въздух. Там седяха те двамата…
— Двама?!
— Знаете ли, аз съм късогледа, но не ми се иска да си го признавам пред красивите младежи. И предпочитам да не нося очила. С Вовка имаше някакъв юноша и аз му правех мили очи, просто така — по навик. Но той не ми обърна особено внимание. Имаше в него нещо странно, знаете ли. Като че ли беше педи. Разбира се, не съм сигурна. После младежът някъде се изпари, а Вовка нахално се присламчи на моята маса…
Показвам на Ляля фоторобота на втория убиец на Ким.
— Ами, знаете ли, прилича. Косата му на таралеж, както и на Вовка между другото. Обаче не бих се заклела в живота си, че това е той. Рисунката е някак размазана. Но ако го видя, ще го позная. Поне така мисля… Как бяха облечени? И двамата в черни кожени якета, това добре помня…
На следващия ден след убийството на Ким двамата престъпници си седят точно срещу криминалната милиция и си пийват кафенце. Убийците са лишени от инстинкт за самосъхранение: вместо да се забутат в някоя дупка и да си кютат там, тресейки се от страх, че ей сега ще ги пипнат, те се размотават из Москва, свалят мацки, проповядват хитлеристки идеи…
Ляля не можа да допълни повече към разказа на Викулов. Тя не попитала оня за фамилията му. Повече не се срещнала с него. Не, той не споменал къде живее и с какво се занимава. Изпратил я онази вечер до вкъщи. Между другото, даже не се натискал да я целува. Задавам още няколко насочващи въпроса, но на нито един не получавам смислен отговор.
И едва накрая:
— Ах, да! Той каза: „Знаете ли, Лялечка, аз съм като Пепеляшка — точно в полунощ трябва да съм пред вратата.“ Питам го: „Далеч ли трябва да пътувате, Володя?“ Какво ви стана, Александър Борисович?
Ама че съм идиот! Разбира се, че е тъй — Вовка-Володя-Владимир-Дима!
— Не, няма нищо, продължавайте. Вие сте го попитали: „Далеч ли ще пътувате, Володя“…
— Да, казвам му значи: „Далеч ли ще пътувате, Володя? Защото вече минава единайсет и половина.“ — „Не, вика, петнайсет минути с автобус. След пет минути по разписание тръгва автобусът ми.“ Това е всичко.
— Къде живеете, Ляля?
— На улица „26-те бакински комисари“, до станцията на метрото „Югозападна“.
— Има ли тук телефон?
Набирам 02, казвам днешната парола за справки — „Крила на съветите“ — и след половин минута получавам отговор: в 23:36 часа в събота от станцията на метрото „Югозападна“ заминава автобус номер 258 по маршрут „Станция на метрото Югозападна“ — Висши офицерски курсове на Министерството на отбраната на СССР „Изстрел“. Времетраене на целия курс — 15 минути.
Много ми се иска да вярвам на тези хора, на дебелака Викулов и на актрисата Ляля Истомина, и им вярвам. Убеден съм, че няма да се затърчат веднага щом вратата се затвори след мен, да звънят на този Дима-Володя. Но аз просто нямам право да изпитвам съдбата и затова им предлагам.
— Извинете ме, но ще трябва да се разходим заедно до тези курсове.
Главният специалист от Министерството на селскостопанското машиностроене според мен просто се радва, че ще участва в приключение. Актрисата вдига рамене и пита:
— Май тази „Пепеляшка“ е задигнала нещо повече от запалка?
Надявах се всичко да мине съвсем не тъй както наистина се случи. Струваше ми се, че ще ида в това военно градче, бащиния на генерал-полковник Драгунски, и незабелязано някак, като препатил оперативник, ще разуча нещата около тоя Дима-Володя. А после ще включа момчетата на Романова и без шум, крясъци и съпротива ще задържа този гад по подозрение в убийството на Ким Лагина. Тогава ще ми заподскача той! Такъв кошмар ще му устроя, че ще го пречупя за отрицателно време без „куки“ и разработки в килията, та и дяволът след мен ще му се види ангел.
Във военното градче „Изстрел“ ме посрещна не генерал Драгунски, а дежурният сержант, който извика дежурния капитан. Той насади моите спътници в ленинската стая, набута им вестници, а мен поведе към щаба, при дежурния по поделение. Подполковникът си свали фуражката, почеса плешивото си теме и започна да се ровичка из дебелите дневници: изобщо не се допита до компютрите. Само уточни, като се намръщи и свали очилата си: