— Владимир значи? Този, дето е на портрета? Да, зададохте ни задачка! При нас идват стотици офицери. Виж, ако бяхте казали фамилията или частта му, съвсем друго щеше да бъде!
— Ако знаех фамилията или частта му, тогава едва ли щях да дойда при вас, другарю подполковник.
Той разбиращо кима и започва да звъни по телефона — вика комендантите на общежитията.
Те влизат в щаба един след друг. Разглеждат мълчаливо портрета, нарисуван от карикатуриста Карасьов. Накрая един от тях — наконтен прапорщик произнася:
— Че това, другарю подполковник, е Героят на Съветския съюз лейтенант, по-точно вече старши лейтенант Ивонин. Той живееше при мен в петнайсета казарма. Дойде в Москва от Афганистан, за да си получи звездата в Кремъл. Сигурно сте чували за седемте герои. Лично Андрей Андреевич Громико им връчи златни звезди за Афганистан. Всичките бяха отседнали при нас, без Дубов естествено. На него му присвоиха званието посмъртно…
Сърцето ми спира:
— Къде е сега този старши лейтенант Ивонин? В общежитието ли? Или е някъде в центъра на града?
— Защо в общежитието? Защо в центъра? Той замина тази сутрин за Афганистан…
Отворих вратата и реших, че не съм си вкъщи — някак много чисто и странно подредено беше. Понякога при мен чисти моята майка: лъска тенджерите и тигана, мие хладилника. Но сега ясно се виждаше, че това не е „маминият почерк“. Тя изобщо не беше много силна в чистенето и моят пастрок обикновено събираше в собствения си дом захвърлените по столовете поли и сутиени. Правеше го безропотно, защото знаеше, че майка ми е напълно лишена от чувство за „собственото място на вещите“. Това поне наследих напълно от мама: оставях си обувките във ваната, вратовръзката си закачах на вратата в кухнята, а на бюрото натрупвах изпраното бельо от обществената пералня. Всичко това сега по някакъв вълшебен начин беше намерило истинското си място, а в кухнята под мивката беше проснат чисто изпран парцал (моят стар анцуг).
Чух и шум на плющяща вода от банята. Боже мои, нима Лана е подредила квартирата ми?! Внимателно надзърнах в банята — зад прозрачната найлонова завеса, в конуса на стичащата се от душа вода стоеше Лана с тюрбан от навита около главата й кърпа и вдигнати като в източна молитва ръце. Просто се вкамених пред необикновената красота на голото й тяло. А тя, без изобщо да се смути, каза обидено.
— Защо каза, че при теб е разхвърляно? Според мен е по-чисто от всякога.
И тогава разбрах тайната на чудесното преобразяване на жилището ми: само Буниновата майорша го беше излъскала.
— На какво се смееш?
— Просто така… Радвам се, че си тук — излъгах. Тоест действително се радвах на това, но ми беше смешно по съвсем друга причина. Кой знае защо си представих дебелата мадама на Бунин, която точно си знае мястото: поигра си, а сега хващай метлата…
Лана стоеше все още в молитвена поза със затворени очи, загоряла като тъмна мед, силна и грациозна едновременно. Завих кранчето на душа и тя, без да отваря очи, сложи ръцете си на раменете ми…
8.
Дойдох на работа позорно рано — даже дежурният милиционер се учуди. Само че напразно се старах: Меркулов, който ме събуди с телефонното си обаждане, още не се беше появил. Реших да не се качвам в кабинета си, а да изчакам шефа под липата на улицата, да попуша на чист въздух. В този момент пред входа на градската прокуратура спря една от ония приказни лимузини, в каквито се вози само най-висшето началство: министрите — и то не всички — и членовете на Политбюро. От лимузината несръчно се измъкна Меркулов. Тъмното стъкло на задната врата запълзя надолу и от него се показа квадратната глава на главния военен прокурор Горни:
— Здравейте, колега. Моля да ме извините, задето задържах Константин Дмитриевич. При Павелецката гара имаше ужасно задръстване. Дори ние не можахме да минем.
— Нищо, Артьом Григориевич, нямам бърза работа — снизходително заявих аз на Горни, а той ми махна с ръка и черната грамада отплува от нашата резиденция.
— Наложи се да замина снощи на вилата при Горни — каза Меркулов, без да чака насочващия ми въпрос. — Той ме поексплоатира — изля си душата, разказа за заговорите срещу него… А пък аз му измъкнах разрешение за арест на този лайнян герой… Ивонин. Сега е твой ред, отивай на „Хорошевка“ в Главното разузнавателно управление при генерал Рогов. В девет часа на входа ще те чака Бунин…