Паркирах таратайката си край павилиона за продажба на вестници до знака „Спирането забранено“. Закрепих на предното стъкло табелка „КАТ“, а отзад метнах една милиционерска стоп-палка — като превантивни мерки срещу заяжданията на държавната автомобилна инспекция. За да не стърча сред потока от хора, застанах на около десет метра от вратата на модерното здание от стъкло и бетон, наречено на жаргона на военните разузнавачи „Аквариума“. Бунин още го нямаше и аз се заех да разучавам тълпата, извираща от всички страни. Спокойни, сити, добре избръснати физиономии. Дори самодоволни. Предимно висши офицери и млади генерали. Мяркаха се, разбира се, засукани мацета и валутни мадами, очевидно секретарки и преводачки.
— Прощавай, старче — зашептя зад гърба ми Бунин, — при нас в Очаково не се живее. На гарата пак имаше ремонт, сменяха траверсите. И вкъщи е пълен бардак. Синът ми има грип, тъстът се е запил, тъщата… нея я изписаха без предупреждение от Столбовата болница.
Бунин се усмихна и аз реших, че той се шегува, разказва ми някакъв виц в собствен вариант. Но усмивката му беше някак жалка, неподхождаща на неговото кръгло лице и на цялата му едра фигура. И аз забелязах, че кителът му е измачкан, якичката не е от най-чистите, а обувките му не са лъснати. Изглежда, не от добър живот гонеше чуждите жени… Бунин прехвърли огромната си чанта в другата ръка и ние се здрависахме.
В приемната на ГРУ с мотаещи се на поста си дежурни офицери не се задържахме дълго — пропускът ми вече беше поръчан. Дежурният капитан ме премери със стоманен поглед и някак неохотно ми върна удостоверението: явно много му се искаше да задържи поне един шпионин пред портите на ГРУ.
Когато вратата с табела „А. С. Рогов“ се отвори, видях широкия гръб на генерал-полковника пред отворения сейф. Той остави дебела папка в дъното на масивния железен шкаф, завъртя шайбата с цифровите комбинации и се обърна към нас. Беше едър мъж със съвсем оплешивяла глава и черна превръзка на лявото око (дали не го е изгубил в бой с душманите?). Вече знаех, че Рогов, един от заместниците на маршал Агаркин, началника на ГРУ, наблюдава Пето управление, в състава на което влизат спецчастите.
— Чувам, че се стягате за Афганистан, момци. Не се ли страхувате? Там на нашите момчета не им се отваря много парашута с мюсюлманките, щото ония чалнатите азиатци, душмани и муджахидини шантави, стрелят, при това доста точно, всеки гад е снайперист!
Бунин стоеше мирно, все пак беше на прием при голям шеф. Помислих си, че не само афганистанците стрелят и мятат ножове, а на глас казах, все едно че пред мен стоеше някой от моите апапи в прокуратурата:
— В такова време живеем, другарю Рогов, че не знаеш къде по-лесно ще си опазиш главата — дали в Афганистан, или в родната Москва. Може би сте чували за асансьорните убийства?
— Не, не — оживява се Рогов, дори се подсмихва с някакъв добричък, треперлив смях. — Ние тук сме като в казарма, не знаем даже какво става зад ъгъла — в Боткинската болница или на хиподрума…
Сядаме и завързваме разговор. Съвсем нелош при това. Мъжки, нормален. Рогов постоянно присвива единственото си око и откровено разказва, че Афганистан е врящ казан със здраво набит капак. Но колкото и да го затягаш, все тая — парата ще избие.
— Маршал Агаркин измисли щурмовите отряди на партията, събра в един юмрук спецчастите, разпилени по различните ведомства: ВВС, ВМС, сухопътните войски, и създаде от тях специален военно-тактически комплекс, пряко подчинен на ЦК и Политбюро, а после зачисли тези войски към ГРУ на Генщаба на СССР. Сега в Афганистан действа 17-и полк със специално предназначение. Задачата му е да ликвидира въстаническото контрареволюционно движение. В истински бойни условия. Полкът е комплектуван от професионални спортисти. Дори командирът — генерал-майор Серий — е заслужил майстор на спорта… Така, а сега ще заповядам на специалния отдел да ви командирова по всички правила на военната наука: да ви издаде пропуски, разрешителни листи, карти за безплатно пътуване и прочее…
Картите и листовете, разбира се, са ни необходими, но причината, поради която дойдохме тук, въобще е друга. Трябва ни разрешение от Рогов за арестуване на старши лейтенант Ивонин. Аз имам нареждания от заместник главния прокурор на Москва Пархоменко и главния военен прокурор Горни, но на територията на Афганистан те не важат. Разрешение за задържането на човек от спецчастите може да даде само неговото най-високо началство. И сега Рогов ни обяснява много популярно защо му е дадена такава власт.