— Другарю генерал-полковник — казвам аз, — надявам се че Артьом Григориевич ви е изложил същината на случая? Отиваме в Афганистан, за да арестуваме опасен престъпник, убиец. Трябва ни вашето разрешение за задържането на старши лейтенант Владимир Ивонин.
— Ивонин?! — Бузата на Рогов се сгърчи като на припадничав. Той се втренчи в мен с единственото си око и в погледа му се появи нещо, което преди това не бях забелязал. — Разрешение?! Разрешение, викаш, прокурорче посрано! Ти кого искаш да арестуваш бе, сополанко. Героя на Съветския съюз! Нашата гордост! Гвардееца на партията искаш да окошариш, а?
Каква беше тая метаморфоза? Досещах се, че и преди Рогов играеше театър — добрия селски чичо, — обаче чак пък толкова. На мен не ми пука от военните, а още по-точно — не мога да ги търпя, откакто изкарах двегодишната си служба в Улан-Уде.
— Благоволихте значи! Разрешение, видиш ли, им поднасяй! — не мирясваше Рогов.
Бунин триеше със захабена кърпичка струйките пот от челото си. Отвърнах колкото се може по-спокойно:
— С такъв тон, генерале, можете да разговаряте на обяд у шурея си. А тук се постарайте да бъдете поне коректен. Аз между другото съм длъжностно лице.
— Какъв шурей те е… — щеше да избухне пак Рогов, но в този момент един от телефоните замига с червено оченце.
Рогов вдигна слушалката и аз забелязах как целият се стегна под своя кител. Той почти нищо не казваше, освен „слушам“ и „тъй вярно“. Но по някакъв начин ме споходи усещането, че това обаждане има пряка връзка с нашата визита. Генералът внимателно остави слушалката и пред нас отново беше простоватият военен със селски произход. Само че сега аз вече знаех колко струва неговият треперлив, добричък смях. Той дори виновно премигна към нас няколко пъти и каза примиренчески:
— Извинете, прекалих. Не понасям, когато арестуват бойни другари, това ми е останало от войната.
Рогов отново вдигна слушалката и помоли някакъв полковник Нежни да ни оформи документите за пътуване до Афганистан, в 4-а армия, 17-и полк от спецчастите с командир генерал-майор Серий. После измъкна от бюрото си бланка за арест.
Меркулов педантично подравняваше с дългите си пръсти ръбовете на папките, старателно построени върху бюрото му. При това той бързо премяташе цигарата от единия към другия край на устата си. Нещо не бях забелязвал досега подобни навици у него.
— … Значи самолетът ни излита късно тази вечер, кацаме в Ташкент в два часа и рано сутринта сме в Кабул — довършвам аз жизнерадостно рапорта си, сякаш ми предстои не полет през воюваща страна, а увеселителна разходка с кораба „Одеса“. — Не се вълнувай, Костя, ние сме много, трима все пак. Само Грязнов колко струва!
Меркулов остави папките на мира, угаси цигарата си и каза, сякаш без връзка с доклада ми:
— Във въздуха се усеща мирис на стремително насилие. Ерата на умиращите генерални секретари свърши. И откровено казано, аз не знам дали това е за добро, или за зло. Може би в магазините ще се появят повече салам и модни обувки. Това винаги е добре и всички го разбират. Просто е. И нагледно. А що се отнася до военизирането на нашето общество, то за повечето хора остава скрито. Щурмови отряди на партията — само това ни трябваше! — Меркулов счупи пластмасовата химикалка и хвърли парчетата в кошчето. — Нещо не се съгласува всичко това с някои напъни за демократизация на нашето общество, с призивите за гласност, с публикуването на разобличителни материали в печата. Нещо тук не се връзва…
— Костя, домъкнах ти делото на Ким, заключи го в твоя сейф. За Афганистан ще си взема само необходимите копия. — И аз му тръснах здраво натъпканата чанта.
Меркулов набута папките в огнеупорния шкаф, приближи се до мен и даже се опита да ме целуне по ухото.
— Е, желая ти бързо завръщане. И не се навирай между шамарите. Животът ти тепърва почва…
9.
Щом светна надписът: „Затегнете коланите. Не пушете!“, суматохата от настаняването в самолета веднага утихна. По лицата на пасажерите се изписаха безметежност и дори сънливост, сякаш всичките им тревоги и надежди, успехи и провали останаха назад. Самолетът започна да ускорява за многочасовия полет. Погледнах Грязнов: луничавото му лице беше напрегнато.
— Саша, не те ли е шубе? Имам предвид да летиш във въздуха.
— Случва се — признах си.
— А мен направо ме е бъз. Докато не се приземим, ще треперя цели седем часа.