— Извинете за нахълтването, Константин Дмитриевич, но има интересни новини. В милицията е позвънил някакъв човек и казал: „Бомбата в метрото е заложена от Фауст.“
— ?!
— Така е казал… Освен това засега не са успели да разберат края на фразата, тъй като се е появил страничен шум, а онзи е шепнел.
— Обаждането записано ли е?
— Разбира се, Константин Дмитриевич. Всички обаждания до 02 се записват — не съвсем уверено произнесе Гречаник, закръгляйки с пухкавите си устни буквата „о“. Той явно забеляза ироничното ми лице по повод на това твърдение и припряно добави: — За съжаление не е възможно да се идентифицира самоличността по шепота.
— Кога е станало това?
— Сутринта в осем нула седем, ммм… преди почти три часа…
— Надявам се, че сте наредили да се достави записаната реч на този поклонник на Гьоте в прокуратурата?
— Още не, но…
— Тогава бързо позвънете на капитан Грязнов — ободри Меркулов посърналия Гречаник — и всичко ще бъде наред.
— Ей сега! — пак изкриви устни Гречаник.
И на бегом се засили да изпълни поръчението на Меркулов.
— Всичко ще е наред. Всичко ще бъде наред… — машинално повтори Меркулов, докато гледаше как се затваря вратата след Гречаник. Но не усетих радостни нотки в гласа му.
Реших да не мъча повече Меркулов с „въпросника“ си (така кръсти той прекалената ми любознателност още преди три години по време на моя стаж). Чакаха ме собствените ми дела — „моите“ престъпления и „моите“ престъпници. В единадесет часа бяха извикани за очна ставка посетителите на бардака, който държеше една народна артистка. Предстоеше да изобличим виден сановник, че подпомага финансово „салона“ и сам участва в оргиите. После трябваше да довърша обвинителния акт за нарушаване техниката на безопасността при строежа на жилищен блок в Матвеевски микрорайон — срутил се бе полузаселен блок. А в три часа в Бутирския затвор щеше да ме чака адвокатът на заместник-министъра на тежката промишленост, за да се запознае с обвинението срещу него — присвояване на крупни суми и рушветчийство (по 201 алинея от Наказателнопроцесуалния кодекс). Такива работи. А с мефистофелите нека се занимава Жозеф Алексеевич Гречаник.
— Саша — тихо ме повика Меркулов, когато вече бях на вратата. Обърнах се. В сините очи на Меркулов се таеше тревога. — Как ти се струва този „Фауст“?
За всеки случай реших да не се предавам:
— Нашият генерален секретар е стопроцентово прав: наоколо е пълно с откачени.
2.
Бях решил да взема такси, но изведнъж ме осени да ида на работа пеша. Юнската сутрин обливаше със слънце Москва река, по крайбрежната улица нямаше жива душа, ще речеш, че цялата столица е избягала в отпуск.
Издрапах до станцията на метрото „Фрунзенска“ и градската картина рязко се промени. Стотици московчани и гости вървяха по улиците и пресичаха площада, разхождаха се, тълпяха се, тъпо зяпаха витрините на магазините, блъскаха се пред таблата с изложени вестници. И тогава я видях.
Не съм от типа улични свалячи. Затова просто тръгнах след нея, страхувайки се да не я изгубя сред тълпата. На какво се надявах? Че тя ще вземе да се обърне и… Какво „и“? У нея имаше нещо, което караше и най-ефектните мадами наоколо да изглеждат бледи и незабележими. Тя се спря пред една витрина и аз видях отражението й в стъклото — изправени рамене, светла коса, която някак неповторимо обрамчваше загорялото й лице. Тя рязко се обърна, погледна ме право в очите и… равнодушно отмина нататък. Ситуацията беше очевидно безнадеждна. Дълго мярках в тълпата нейната висока изправена фигура и тежката вълна от светлоруси коси, поклащащи се в ритъма на походката й. Накрая тя рязко зави и се скри зад вратите на метрото. Край.
Пресякох „Комсомолски проспект“ и се запътих към кафене „Романтици“ да пия едно кафе. Апетитът ми беше се изпарил напълно.
В застоялия въздух на прокуратурата се усещаше нещо необичайно. Постоях пред вратата на кабинета си, докато бавно пъхах ключа в бравата. По коридора постоянно се захлопваха врати, а от лабораторията по криминалистика се чуваше непонятен шум. Седнах зад бюрото и набрах телефона на Мойсеев.
— Добър ден, обажда се Турецки. Можете ли да ми кажете какво става при вас?
— Веднага идвам, Александър Борисович!
— Ама няма нужда, Семьон Семьонович… — Но Мойсеев вече бе затворил телефона.