Прокурорът на 4-а армия разбиращо кима с глава:
— В практиката ми е имало дела, когато на пръв поглед човека можеш направо да го запишеш в отряда на космонавтите. Пък като изпозастреля половината си рота, експертите казват: ама той е завършен психар, това му е още от детството!
— Ами ако е нямал друг изход? — изведнъж казва Бунин. — Военнослужещият е длъжен да изпълни заповедта.
Гледам Бунин като някакъв идиот.
— Каква заповед, Ваня? На кой командир му е притрябвало да заповядва убийството на Ким? А?
Бунин упорито съзерцава бюрото.
Изведнъж ми стана ужасно тъжно, като на погребение. Долетях в чуждата страна, през гори и планини, за да арестувам убиеца на Ким. А сега имах усещането, че разследвам съвсем непознат случай, който ме отклонява встрани от основната ми задача. А и Грязнов пропадна някъде. Само да не му се е случило нещо. С едно пищовче срещу ръжен не се рита…
Сега Бунин се опитваше да улови погледа ми, но аз тъпо зяпах из пространството.
— Саша, дай една цигара.
Излязох от вцепенението.
— Ти нали не пушиш?
— Абе нещо ме пипнаха нервите…
Гласът на Бунин пак започна да пада.
— Положението е следното, другарю Турецки. — Армейският прокурор ме поглежда сериозно. — Днес в четири часа Зайцев кани командния състав в бункера си. Ще има малък митинг. По-точно, събрание на актива: ще честват героите на Афганистан. Ивонин също трябва да бъде там, той получи в Москва златна звезда на Герой на Съветския съюз. Аз съм поканен. Мога да ви взема двамата с майора. Сега ще позвъня в щаба за разрешение. Отиваме ли?
— Да — отговарям, — отиваме.
Седим в тесничкия кабинет на военния прокурор на 4-а армия. Часът е един след обяд по местното време. Зад прозореца е като в пещ. В стаята също. Гледам през прозореца — тесни глинени улички и дълъг модерен корпус — светло здание на седем етажа, наоколо зеленина…
— Това е Централната военна болница — пояснява прокурорът, като засича погледа ми. — Май такова нещо няма не само в Афганистан, но и в целия Среден изток.
— Ум не ми стига къде ще арестуваме тоя Ивонин. Затворен кръг някакъв — казвам аз.
Пътуваме с военна джипка през нажежения пъкъл. Насреща ни летят изподрани таксита, точат се грохнали автобуси, окичени с гирлянди от хартиени цветя, а арменският прокурор гълта жълтия прах и отсечено обяснява:
— Там, зад площада, е районът Дар Ул Аман, където е съветското посолство. Като крепост е… Мюсюлманите през тия години се научиха да се бият. И от американците, и от нас. Обстрелват центъра с ракети. Пердашат по Кармаловото министерство на отбраната. Ама и ние го отнасяме.
Той плюе няколко пъти през прозорчето и на мен ми се струва, че и моята уста е пълна с пясък, чак скърца между зъбите ми.
— Само през юни терористи взривиха шест бомби. На 13-и хвърлиха граната срещу армейски патрул, петима наши ги намерихме на парчета. На 14-и край щаба на армията се взриви кола, натъпкана с експлозив. Целта е бил Зайцев, командващият. Но му провървя — заминал беше в базата Шиндад… Тези дни свалиха вертолет, там беше кореспондентът на армейския вестник Савкин. Загина, разбира се.
Пресякохме търговската част на града по посока към магистралата. Тесни улички, навсякъде разпънати сергии, какво ли няма по тях. Опитвам се да ги разгледам при спиранията: ето най-новите марки японски касетофони, топчета индийски платове, китайски чадъри. Трябва да купя за Лана един такъв. Само че как ще й обясня от къде е подаръкът. Нито тя, нито някой друг в прокуратурата, освен Меркулов и Пархоменко, подозира за моята разходка до Кабул… Ето пък сега купища стафиди, печени орехи, сушени кайсии…
Кореспондентът Савкин… Савкин. Ами че нали неговия материал за Дубов четохме двамата с Меркулов! А пък аз исках да поговоря с него, да го разпитам за срещата му с Дубов, Морозов, Ивонин…
— В самия Кабул всяка сутрин намират трупове на афганистански чиновници и офицери от ХАД, това е кабулското КГБ. Тях ги остави, но и нашите загиват — това е трагедията. Вчера убиха в центъра на Кабул двама наши генерали.