Търговските сергии свършиха така неочаквано, както се и появиха. Излязохме на бетонната магистрала. Генерал-майорът от правосъдието свали фуражката си и поглади с длан потното си теме.
— Грижи дал бог. В армията цари разпуснатост. Недоволстват заради лошата храна и болестите, особено стомашните и хепатита.
— Сигурно и наркоманите са много?
Този въпрос задава Бунин.
— Беда — пак казва прокурорът, — това е просто напаст. А от тук и убийствата, и изнасилванията… на двата пола, постоянните коления с ножове. Свои със свои се трепят. Ето това е най-страшното. Редовните части враждуват със спецслужбите на ГРУ, КГБ и МВР. Мотострелковаците не искат да отиват на бой с десантниците от спецчастите: те, видиш ли, стреляли в гърбовете им. Ръце не ни достигат да се оправим с всички дела, няма кадри, само зелени хлапаци. Горни си пази опитните юристи, не ги праща тук… А трябва да се оправяме, няма как. Особено ако са замесени спецчастите. Те за най-малкото нещо се жалват. И не къде да е, а направо в Москва. Там си имат здрава гърбина: маршал Агаркин и дума не дава да се рече срещу тях. Застъпва се за своите. А да спориш с него, все едно да пикаеш срещу вятъра. Такива ми ти работи…
Стоманената врата се плъзва встрани. Слизаме по бетонните стълби. Все по-надълбоко и надълбоко. Влизаме в тесен тунел, огрян от меката светлина на плафониерите. Завой. Още един. Стъпките ни звънко кънтят в пълната тишина. Подземният проход стига до херметическа врата-люк. Тя ни пропуска и веднага се захлопва. Опитай да се измъкнеш от тук без помощта на охраната. Влизаме в асансьор. И пак надолу.
Опитвам се да броя пробягващите етажи, но обърквам сметката…
Най-после асансьорът меко чуква върху железобетонното дъно и спира. Стоманените врати се разтварят и встрани зад тях — командният пункт на армията. Един майор казва нещо в някакъв микрофон и пред нас се отваря още една врата. Голяма стая. Меко осветление. Полирани дървени мебели, килими, цветен телевизор. Млади офицери в сини парадни униформи със звездички на герои на Съветския съюз пушат край огромен пепелник, положен върху мощна бакърена подставка.
И в този миг аз видях… няколко Ивонини. Пет парчета. Те всички бяха кръглоглави, с къси прически „таралежчета“ и раздалечени очи. Всеки беше лепнал на физиономията си усмивка, която не открива зъбите. И всички бяха сиви. Люда Корабелникова беше казала: „Те нямаха цвят. Бяха сиви.“
В този момент светват ярко полилеите на тавана и тази „сивота“ престава да бъде тайна: при мъждиво осветление силният загар изглежда като сив.
Стълбището на блока над „Хиляда и една стоки“ се осветяваше от една нацвъкана от мухи самотна лампичка, затова убийците на Ким са изглеждали сиви…
„И командирът им е Серий“13 — ни в клин, ни в ръкав помислих аз и тогава видях „истинския“ Ивонин.
„Вие сте задържан по подозрение за убийството на Ким Лагина през нощта на 13 срещу 14 юни.“ Това трябваше да кажа според сценария на моето разследване. Но не можех да го произнеса. Ивонин стоеше сред групата нему подобни и спокойно ме гледаше право в лицето. После прехвърли поглед върху Бунин, каза нещо на офицерите, извади от горния джоб на китела си металическо гребенче, среса несъществуващата си грива и… се насочи към нас. Останалите петима го последваха.
— Оставих си автомата в джипката — чух да проговаря Бунин. Той изпсува и добави: — Можех да му пусна един пълнител…
Погледнах Бунин и силно се усъмних, че би могъл да „пусне един пълнител“ на когото и да е. Едрото му лице беше съвсем бяло и по тая палачинка се стичаше пот на вадички. Вероятно и аз изглеждах жалък в ковбойката и джинсите си, с огромна чанта в ръка.
— Е, как е времето в Москва? При нас си го бива. Топло. Чух, че сте искали да поговорим. Фамилията ми е Ивонин. Хайде, казвайте какво има, не се бойте!
Той ни гледа спокойно и учудено, сякаш иска да каже: „Момчета, защо сте такива невесели?“ Не, това не е театър. Някой е успял да му съобщи за нашата мисия, но на него просто не му пука от нас.
— С вас, гражданино Ивонин, ни предстои дълъг разговор. Ще трябва да дойдете с нас във военната прокуратура в Кабул за разпит, тъй като сте заподозрян в извършването на тежко престъпление — изстрелва Бунин, който изведнъж си е възвърнал нормалния човешки глас.
Ама че го отпердаши тоя Бунин! Щракам ключалката на чантата си и изваждам заповедта за задържане на Ивонин. Той поглежда удивено сега вече към безмълвните си „братя“ и разтяга устни в още по-широка усмивка.