— Сега ще дойде Грязнов с един… инспектор от милицията — Реших да върна на Жуков предишната му длъжност.
Не беше задължително Бунин да научи печалните подробности от кариерата на Жуков.
— Чудничко! Трябва да вземем още една бутилка.
— Ваня, предстои ни операция за задържането на опасен престъпник…
Бунин ме погледна стреснато:
— Каква ти операция! Я се опомни! Кой ще ти даде да го арестуваш? Да върви на майната си тоя Ивонин. Няма да си подритвам службата заради него!
Келнерът донесе мезето. Изпих още половин чаша и замезих със сельодка.
— Е, щом е тъй, аз сам…
— Александър Борисович — много сериозно каза военният прокурор, — аз също мисля, че обстановката не предразполага…
— Знам, че не предразполага — прекъснах не много вежливо генерала юрист и се сетих, че досега не съм научил името му. — Простете, как е вашето име?
— Славомир Василиевич.
— Та значи, Славомир Василиевич, извинете ме, но аз имам лични сметки с тоя тип. Не ми пука за обстановката.
Но си мислех: „Дано по-бързо дойдат момчетата“.
— Единственото, с което мога да ви помогна, е да извикам Ивонин на разговор с вас — един на един. Освен офицер от спецчастите, той е и мой дознавател. Ще му кажа, че ми е нужна помощта му. Той е длъжен да изпълни заповедта ми. Искате ли?
— Славомир Василиевич, но това е капан, нарушение. Заради какво го правите?
— Хайде да приемем, че просто лично ви симпатизирам… Между другото, това грузинско вино „Ахашени“ е прекрасно, тръпчиво, с чуден букет от аромати. Искате ли да опитате?
Прекрасно разбирам, че работата тук съвсем не е в личните симпатии. Най-вероятно действа професионалната солидарност. Затова се отказвам от виното и приемам помощта.
— … През нощта на тринайсети срещу четиринайсети юни тази година вие, гражданино Ивонин, Владимир Алексеевич, роден през 1959 година, руснак, неосъждан, военнослужещ в Съветската армия…
Гласът ми кънти сред бетонните стени на бункера и изкривеното ехо отново се връща при мен, а Ивонин се е разположил удобно във въртящия се стол и сякаш не възприема думите ми. Наистина, той леко се поклаща в ритъма на речта ми ту назад, ту напред. Това клатене ме ядосва. Разпитът е двустранен процес: следователят притиска заподозрения, той пък — следователя.
— … чрез удар с нож в жизненоважни органи, сте убили гражданката Ким Артьомовна Лагина, която е починала от получените рани на местопрестъплението…
Мъничките му светли очи ме гледат с откровена наглост. Освен това в този поглед се промъква и насмешка към мен, следователя. Той въобще не ме възприема сериозно. „Не се задържай на дреболиите — би казал сега Меркулов, — провеждай си спокойно собствената линия.“ Но аз не съм Меркулов, този обрат на нещата ме засяга.
— Накратко казано, вие, Владимир Алексеевич, сте обвинен в предумишлено убийство при утежняващи вината обстоятелства съгласно параграф 102 от Наказателния кодекс. Признавате ли се за виновен?
— Какво ми разправяте? Какво отношение имам аз към това? — учудено пита Ивонин и продължава да се поклаща.
— Къде бяхте през нощта на тринайсети срещу четиринайсети, четвъртък срещу петък?
— Не си спомням.
— Постарайте се!
— Нямам такова намерение.
Вадя от чантата си копия от показанията на свидетелите — актрисата Истомина, инженер Викулов и коменданта на офицерското общежитие. Търпеливо ги чета на глас. Но нищо не може да разтревожи Ивонин.
— Нещо бъркате, другарю следовател. Никого не познавам и не ща да ги знам.
Пак се клати.
— А кой беше вторият с вас през деня, когато е убита Ким Лагина?
Той рязко спира. Мълчи. И отново се залюлява. Но ме гледа вече с известна предпазливост.
— Следващия ден след убийството на Лагина вие сте били с него в градината на кафене „Ермитаж“. Кой е той? Военнослужещ? От спецчастите ли е?
Изглежда, правя някакъв гаф, защото Ивонин грухти, без да отваря уста, а очичките му весело се извъртат встрани. Прибирам протоколите си в чантата и ръката ми напипва грапава метална повърхност…
— Слушай — смее се Ивонин, — я се разкарай в твойта столица, докато си още жив. Че ако заповядам на момчетата от ротата, с плюнка ще те удавят бе, сопол пиклив! Това аз ти го казвам, а не някой смотан кашик, ясно ли е?!