— Юнашки сън имаш, Саша. А положението е кофти. Запознай се — военният следовател Мансур Мансуров. С братлето му се е случила беда.
Погледнах часовника си. Тъкмо минаваше един през нощта: значи бях спал три часа Бунин седеше на леглото си по бельо заедно с младичък лейтенант. Той издърпа от таблата на кревата хавлиена кърпа и дълго си духа носа и кашля. Когато се успокои, каза с извинителен тон:
— Прощавайте. Вие си имате тук свои грижи, не се товарете с чуждите… А аз тоя Ивонин ще го пипна въпреки всичко, кълна се в Аллаха!
— Чакай, Мансур, стига се кле. Разкажи на Турецки, тоест на Саша, всичко с подробности… Слушай, има ли тук нещо за пийване? Че всичко отвътре ми гори.
— Водата в Кабул е много лоша, не пийте от чешмата, ще пипнете дизентерия или някоя друга гадост. Сега ще донеса нарзан14 от хладилника.
— При тях стават едни работи! — каза Бунин, когато лейтенант Мансур Мансуров излезе в коридора. — Докато ти си хъркаше като къпан, той такива ми ги изплака…
Не само на Бунин му пареше отвътре. Не можех да мисля за нищо друго, освен за чаша леден нарзан. Едва успях да разлепя пресъхналата си уста и да прошепна:
— Какво му се е случило?
— Не на него, на братлето му. Разбираш ли, ротата на Ивонин, спецчастите значи, избила населението на кишлака Керал. По погрешка. Пратили ги в друг кишлак, където мъжете отишли при партизаните. А мъжете от този Керал ги взели в Кармаловата армия.
— Чакай, Ваня. Как така нашите избиват населението? По погрешка или не — каква е разликата?
Бунин се намръщи, сякаш му зададох кой знае колко труден въпрос.
— Ами това е то… Спецчастите съществуват точно за такива наказателни задачи. Войниците от другите части не воюват с мирното население. А „духовете“ после отмъщават на нашите, без да питат кой е от спецчастите и кой не.
— Какви „духове“?
— Нашите наричат така душманите.
Бунин здраво беше задълбал в ситуацията, докато аз съм спал.
— И какво отношение има към това лейтенант Мансуров?
— Ами това. Войниците от гарнизона освирепели заради лошата храна. А спецчастите са на специално снабдяване. Плюскат като в кремълски санаториум. Едно войниче излязло от кожата си. В стола станало. И рекло на ония всичко, дето си го мислело. Казал им, че получават консерва с хайвер за всеки труп. Някакъв офицер от спецчастите го наругал. А пък той, хлапакът, го нарекъл гад и бандит. И тогава офицерът го разстрелял от упор с пистолета си. Войничетата от гарнизона се сбили с тия от спецчастите. Отначало с юмруци. После се стигнало и до престрелка. Гарнизонните, които останали живи, се скрили в казармата и се барикадирали. Тогава извикали Ивонин. Той си знае как да изпълнява „интернационалния дълг“, докарал оръдие пред казармата и я попилял на парчета.
— А там е бил братът на Мансур?
— Да!
— Загинал ли е?
— Той нали затова напира натам. Може брат му да е тежко ранен…
Мансуров се появи в стаята с две запотени бутилки. Беше успял да се стегне: всички копчета на китела му закопчани, черната му блестяща коса сресана безупречно на път. Беше необикновено красив — направо за корицата на „Огоньок“ с текст „Място на подвига — Афганистан“. Той ни протегна бутилките. Ръцете му бяха, както се казва, изваяни, само ноктите му бяха изгризани.
— Сега е нощ. В Баглан без вертолет не може да се стигне. А аз тъй или иначе съм длъжен да им платя за брат си. Но не искам да ви намесвам. Аз владея ножа не по-зле от ония бандити.
— Че къде ще го намериш тоя Ивонин? — опитваше се Бунин да охлади горещата източна кръв на Мансур. — Ще загинеш за тоя, дето духа!
— Пеш ще ида, ще го намеря това псе! — не мирясваше лейтенантът.
— Май наистина ще тръгне — объркано се завъртя към мен Бунин.
И аз виждах, че Мансуров не може да се успокои.
— Мансур, ние ще дойдем с вас. И аз имам лични сметки с Ивонин.
— Знам. Иван ми разказа как е заклал вашето момиче. Но аз сам ще му платя за всички. Вие не трябва да рискувате.
Обаче Бунин вече се вмъкваше в панталона си:
— Сега ще организирам един вертолет… Имам идея. Видях тук един свой земляк, ростовчанин — пилот на вертолет. Тази нощ е дежурен.
— Нима ти си от Ростов? — учудих се.
— Не е важно, Саша. Щом трябва и ростовчанин мога да играя.
Седях на пейката пред офицерското общежитие и гледах ярките звезди върху небесното кадифе. Ако целта на афганистанското слънце е да разтопи мозъка на друговереца, да го превърне в безформена мусака, съвсем друга е тукашната нощ с нейните аромати от буен цъфтеж, които нахлуват на гъсти талази. Бледи лунни лъчи осветяваха планинските върхове. Тишина. Афганистанското небе прилича на местните килими: дълбок черно сребърен небосвод, обсипан с десетки хиляди възелчета звезди. Казват, че за един местен килим със средни размери отиват две години труд на няколко тъкачки…