Изведнъж трепнах от изненада. До пейката стояха двама мъже.
— Колко е часът? — попита единият.
— Един и половина — отвърнах, като подложих ръката си под лъча на фенерчето.
Исках да попитам тези момчета дали не са вертолетчици и не са ли виждали един висок майор. Но не успях да кажа нищо. Страшен удар ме събори от пейката на земята…
Първото, което видях после, бяха собствените ми колене — почти опираха до брадичката ми. Опитах се да размърдам устни, но те бяха стегнати от здраво залепена лента. Опитах да я сваля, обаче и ръцете ми бяха завързани зад гърба. Изведнъж от силния тласък блъснах челюстта си в коляното: возеха ме някъде с камион. С мъка успях да извърна глава. На пейките седяха мъже в петнисти гащеризони и барети. Те поглаждаха дулата на калашниците си и тихичко разговаряха. В този момент силно се блъснах в канатата — колата беше спряла. Тропот на войнишки ботуши, команда „Строй се!“
Хванаха ме под мишниците и ме повлякоха…
— Дойдохте ли на себе си, Турецки? — попита мъжки глас.
Мъжът беше бос, по спортни гащета и фланелка с емблемата на спортния клуб „Динамо“. Полуобърнат към мен, той ме гледаше право в очите, като насочваше насреща ми ярката настолна лампа.
Мълчах. Мъжът кимна със сивата си, късо подстригана глава и войниците се хвърлиха да махнат превръзката от устата ми.
— К-кой сте вие? — на свой ред попитах аз.
— Фамилията ми не ви трябва. Аз съм командирът на тази част.
— К-каква част? — попитах пак, заеквайки. Болеше ме, като мърдах устните си. — Кармаловска, душманска?
— Съветска, съветска част… Стига сте се правили на глупак.
Той се разтъпка из стаята, сякаш загряваше пред гимнастически уред. Лицето му беше прорязано от бръчки, но ръцете и краката пращяха от мускули, които издаваха професионалния спортист. Гимнастик или акробат.
— Добре — каза „спортистът“, — развържете му ръцете… Сядайте!
Стоварих се на подложения стол.
— Тъп сте като коркова тапа. Но да си говорим откровено. Отвлякохме ви, за да решим: или — или. Или да ви очистим, и скрито-покрито. Или да се разберем за вашето сътрудничество…
— Допуснахте грешка, другарю Серий! Моите приятели ще загреят, че спецчастите са ме отвлекли!
— Охо! Вече сте ме засекли! Слушайте, ама вие ми харесвате! Искате ли да пийнете?
— Искам.
Серий извади от хладилника, монтиран в железен шкаф, запотена бутилка „Московска“, чиния сандвичи със салам и кашкавал, буркан кисели краставички и бутилка „Боржоми“15. Сложи всичко на масата и наля водката по чашите.
— Да пийнем!
После наля минералната вода.
— Знаете ли — каза той, като си пое дъх след глътката, — мога да разпозная всеки шпионин по това как пие водка. Чужденецът пие, без да меша спирта с вода. За разлика от нас, руснаците.
Усмихнах се.
Серий внимателно ме изгледа. Очите му бяха някак странни. Воднисти, като че пълни със сълзи.
— На какво се смеете?
— Не очаквах, че ще пия водка в Афганистан при такива условия. Голям смях ще падне, когато разкажа после в Москва…
— Не мисля, че ще ви се отдаде. Впрочем, ако стигнем до общ знаменател, моля — може и да разказвате в Москва за… гостоприемството на генерал Серий.
— А ако не се разберем?
— Тогава… тогава костите ви ще изгният тук, на афганистанска земя.
— Само не ме плашете!
— Аз не ви плаша. Казвам ви самата истина. — Серий въздъхна, после се усмихна. — И тъй, по работата. Кажете ми, моля ви се: за какво дойдохте тук, в Афганистан?
— Нали знаете — да арестувам и да закарам в московския затвор един от вашите подчинени.
— Кого?
— И това знаете отлично. Дойдох за Ивонин.
— Така значи! За Ивонин! — Той се намръщи, ноздрите му се издуха, а челото се събра в дълбоки бръчки. — И какво е направил той?