— Разследвам убийството на сътрудничка на градската прокуратура. — Реших да повиша значимостта на воденото от мен дело. — Случаят е под контрола на ЦК на КПСС, а срокът, който са ми предоставили, е минимален.
— По-нататък.
— Имам доказателства, че именно Ивонин е убил тази жена, когато е бил в Москва, за да получи своята награда. Той й е нанесъл смъртоносния удар. Сега според закона трябва да го покажа на свидетелите за разпознаване, да проведа очни ставки…
— А не е ли възможно да сте сбъркали? Знаете как става при нас — разстрелят някого, а после се изяснява, че убийството е извършено от друг.
— Грешка няма.
— И вие вече имате разрешение за арест.
— Да.
— Къде е то?
— В чантата ми.
Той отиде до шкафа с пружиниращата си походка, взе моята смачкана чанта и ми я протегна…
Серий пушеше, докато разглеждаше подписите на Меркулов, Горни и Рогов.
— Какъв е тоя член деветдесети? — поинтересува се той.
Обясних като на изпита по наказателно право:
— Следователят има право да задържи заподозрения десет дни. Ако за това време събере достатъчно улики, той предявява обвинението и заподозреният остава в затвора до съдебния процес.
— Ами ако не ги събере? — притисна ме Серий.
— Ако не успее, следователят е длъжен да го пусне — накъдето му видят очите…
— Така значи! — зарадва се генералът. — Ако съм ви разбрал правилно, вие смятате да арестувате един от най-добрите офицери от частите със специално предназначение! Така да се каже, рицар без страх и упрек! А доказателствата ви са нула и половина?
— Да съм ви казвал, че не ми стигат уликите? Вие попитахте, аз ви обясних закона.
— Свидетели, очни ставки! Ама че глупост! Свидетелят може да потвърди всяка небивалица! Само да река на моите момчета и те където искаш ще потвърдят, че никакъв Турецки не е бил на територията на нашата част. Момчета, ще потвърдите ли?
Войниците се засмяха.
Серий погледна часовника си и се разбърза:
— Да оставим това. Кажете ми нещо друго: какъв е процентът на разкриваемост за убийствата при вас, в Москва?
Не можах да отгатна ребуса. Не разбирах накъде бие.
— Средно за Москва се разкриват осемдесет — осемдесет и пет процента от умишлените убийства.
— От десет виновни двама се разхождат на свобода… Това е добре.
— Че кое му е доброто? Убил и си хойка по улиците. Биричка си пийва…
— Хубавото е това — твърдо каза Серий, — че в тези двайсет процента вие ще включите Ивонин! Иначе няма да се измъкнете от тук!
И той втренчи в мен сълзящите си очи.
— Какво, искате да ме уплашите ли?
— Не. Да ви презавербувам.
— Но това е забранено от правилниците. Сътрудниците на прокуратурата нямат право да работят за други служби. Включително и за КГБ.
— За КГБ — не. Но за партията — да. Спецчастите служат единствено на партията. При това само на централните й органи. Така че не е презавербуване, скъпи мой — това е нещо друго.
— Няма да стане — парирах аз. — Изпускате едно логическо звено. За да покриете следствието, не е достатъчно да се договорите само с мен. Трябва да се разберете още най-малко с пет души! И всички те не са тук, а в Москва.
— Това не е твоя грижа. В Москва ще се разберат без нас. Моята работа е да се договоря с теб, с Турецки. Такава е заповедта.
— Чия заповед? — попитах аз.
Той не отвърна, отиде пак до шкафа и извади някакъв пакет.
— Слушай ме внимателно! Сега ще ти се отблагодаря, че ти ще намериш начин да прекратиш следствието срещу Ивонин. Ще ти дам пари. Много пари. Тук има десет хиляди. И ти ще вземеш тези пари пред свидетели. И разписка ще ми дадеш за това, че следователят Турецки от своя страна се задължава да извади от следствието Владимир Ивонин. И прочее в тоя дух. Знаеш какво…
Той се приближи плътно до мен и отвори пакета — дебела пачка сторублевки. После внимателно го остави върху коленете ми.
Блъснах пакета на пода.
— Не вземам рушвети. И… изобщо не играя в тая игра.
Серий невъзмутимо си седна на мястото. Но пръстите му трепереха.
— Не се ли договорим, прощавай, но нямам право да те пусна. Макар че ми харесваш…
Генералът се обърна към войниците:
— Отведете го в килията!
А към мен:
— Чакам два часа, Турецки! Само два. Или — или!