Докато седях в единичната килия със зарешетено прозорче, превъртах в главата си разговора със Серий. Общо взето, нищо не ми струваше да му напиша каквато ще разписка. И бих се измъкнал. Меркулов поне щеше да ми повярва, че съм нямал друг изход и чисто и просто съм си спасявал главата. И той щеше да намери точния ход — можеше да се свърже чрез Емелянов с най-висшите другари. Можех да излъжа генерала! Ей богу, сам си се чудех, докато се излежавах на нара, защо не го направих. Обаче не всичко е загубено. Серий ми даде време за размисъл. Всичко ще изглежда съвсем естествено: преценил съм ситуацията, решил съм, че не си струва да гина млад и зелен. Вземайте си вашия Ивонин, до смъртния си час не ща да го видя… Обаче работата беше там, че аз знаех, от самото начало знаех: при никакви обстоятелства няма да направя компромис. „Турецки, трябва да поговорим…“ Тя хвана ръката ми. Колко ледени са нейните пръсти!… И море от кръв, а сред него като островче, безжизненото тяло на Ким. „Кълна се, ще го пипна, Ким! Аз, следователят, ще открия твоя убиец“… Казват, че учените неотдавна са направили откритие. Така наречените рецептори на мозъка са програмирани от централната нервна система да възприемат избирателно въздействието на лекарствата. Рецепторите на моя организъм избираха единствения приемлив начин на разсъждение — аз съм длъжен да обезвредя Ивонин. И същите тези рецептори не позволяваха да сключа никаква сделка, даже това да ми струваше живота.
Но ако трябва да бъда честен докрай, аз не вярвах, че те ще ме ликвидират. Ивонин е лишен от чувство за самосъхранение, това е ясно. Но генерал Серий е умник. Той поне разбира, че ще се наложи да отговаря за изчезналия следовател от московската градска прокуратура.
В килията влезе някой. Охраната, реших аз, дошъл е да ме отведе при Серий — двата часа минаха.
— Стален заповяда да питам какво си измислил?
Пред мен стоеше Ивонин. Но този път той беше в гимнастьорка без геройската звезда. И ми се стори, че е различен от онзи, в бункера. По-нормален сякаш…
— Какъв Стален?
— Серий, Стален Йосифович…
Ето какво било. Този Серий се казваше Стален, Сталин — Ленин, двама вождове в едно име, дали пък не му идваха много?
— Можеш да му предадеш: никакви разписки, никакви сделки.
Обърнах се към стената, без да ставам от нара.
— Ей, следователю! Как ти е името? Турецки, трябва да поговорим!
Усетих някакво безпокойство от тези нормално произнесени думи. Някаква нова форма на страх, като че хиената изведнъж е проговорила с човешка реч.
— Какво ще говорим. Още повече тук, в такава обстановка.
— Друг случай няма да има, чуваш ли, Турецки! Сега бих искал.
Той не изискваше, не заплашваше, макар да беше в печеливша позиция и просто можеше да ме ръгне с финката, както бе намушкал Ким. Или дори да ми пусне куршум в челото. Той ме гледаше, както хлапетата гледат по-големия си другар, когато искат съвет как по-добре да прикрият белите си от родителите.
— Не разбирам съвсем. За какво искаш да приказваш с мен?
— За това нещо. Момичето, как й беше името, Ким ли? Аз я убих! Така е! Правилно си разследвал.
— Я виж ти! — Не бях очаквал такъв обрат на събитията, признавам си. — И защо я уби?
Ивонин седна на нара, после ми подаде пакет „Салем“ и запалка.
— Според устава я убих.
— Според какъв „устав“?
Запуших и устата ми се напълни с ментов дъх. На запалката имаше инициали „ИВ“. Ивонин Владимир? Как ли не — това значеше Игор Викулов! Оная същата запалка на инженера, със сребърните инкрустации…
— Такава ми е професията — въздъхна Ивонин. — Аз съм военен, изпълнявах заповед, по-точно не заповед, а устава. Ние си имаме наша библия, нарича се „Устав на афганското братство“. Там се казва, това помня наизуст, паметта ми е отлична: да се подготвя елитната младеж за война на живот и смърт не само за днес и утре, но и за по-нататък… На първо място трябва да се постави преобразуването на обществото, с цел да се избави то от баласта си, а после да се заемем с разширение и преобразуване на жизненото пространство, като и там провеждаме политика на прочистване на боклуците сред населението… За да се осигури нравствената чистота на народа, следва да се избиват най-лошите екземпляри и да се поощрява кастовостта, стратификацията… Поголовно изтребване на чуждото начало е залог за достигане на благородната цел… Няма по-подло занятие от това да бъдеш „мислител“ и няма по-благородно поприще от войнишкото. Интелигентът е роб на мъртвия разум, а войникът е господар на живота… Съдбата на човека се определя от неговата сила и порода. И за да не се изражда народът, да не се превръщаме в роби и роботи, трябва да възродим и утвърдим навеки здравия и водещ към истинското безсмъртие култ — култа към войника, преминал изпитания с огън и меч в Афганистан. За това и се създава нашето „Афганско братство“…