Бях направо потресен от това безумие.
— Но това вече го е имало! Имало го е! „Цяла Европа е под краката ни. Ние сме раса на победители! Долу евреите, циганите, славяните и прочее!“
— Не! — спокойно отвърна той. — Такова нещо още не е имало. Нашето братство е решило да унищожи по-лошата част от населението, за да разцъфти по-добрата.
— И колко искате да унищожите? — изстивайки, попитах аз.
— Седемдесет процента. Може би дори осемдесет. Защо ни е стадото? То си е изпълнило мисията, народило е толкова, че не можеш да се обърнеш вече на земята! Тарапана! Най-добрите идеи са осрани заради тъпотията на стадото. То издига правителства по свой образ и подобие. А те, видите ли, се заемат с реформи. Не бива да се върви по свирката на тълпата. Това е недостойно за правителството. А щом и правителствата са недостойни, то те трябва да се унищожат…
— По какъв начин? Да се изколят с ножове?
— Защо с ножове? — възмути се Ивонин. — Това би било нерационално и… нехуманно. Има си бактериология, радиация, химически средства.
— Не разбирам как възнамерявате да го направите? С шепа войници? И на какъв принцип?
— На класов принцип. Събира се стадото и тра-та-та, няма ги вече. Пример? Ето ти пример. Слушай. В един прекрасен ден Сталин издава заповед да се приготвим.
— Какъв Сталин? Имаш предвид Стален? Стален Серий?
— Не. Нов Сталин ще дойде. Всичко трябва да стане както преди. Знаеш ли колко атомни реактора имаме? Петдесет и един. Залага се взрив под пет от тях и буф… От експлозията няма да загинат много, двеста-триста хиляди. А от радиацията — милиони…
— От кои станции искате да почнете?
— Първа ще бъде Чернобилската, край Киев. Дубна край Москва — втора. Ленинград, Свердловск. Тези най-лесно могат да се взривят… Ние си направихме хубавичка репетиция. Едновременно гръмнахме московското метро и атомния реактор във Волгодонск. За метрото навярно знаеш. А за Волгодонск е известно само на посветените и… на тия, дето са вече в рая. Можеш да провериш.
Слушам, без да го прекъсвам. И с мъка успявам да осмисля думите на тоя безумец.
— А каква връзка има с това момичето, Ким? С какво е попречила на вашето братство?
По лицето му се плъзва противна усмивчица, онази предишната:
— Че как да не ни пречеше? Сам разсъди, Турецки! Ти си следователят. Онзи Дубов й изпрати документите на нашето братство. Секретните планове. Той ни предаде. И си получи своето. Тая кучка искаше да ги публикува.
Изобщо не можех да слушам как говори за Ким. Запалих още една цигара, върнах му пакета и запалката. Той я подхвърли на широката си лапа и я прибра в джоба си.
— Знаеш ли, нищо няма да се получи при вас. Смятате да унищожавате населението, а пък крадете запалки. Ще си прегризете един на друг гърлата за кутийка черен хайвер.
Мислех, че ще ме удари. Но той се засмя както тогава, в бюфета — загрухтя, без да си отваря устата.
— А оня, приятелчето ти, с когото убихте Ким, какъв е — войник? Офицер? В Афганистан ли е? Или в Москва?
Той спря да грухти, дълго гледа джоба на дънковата ми риза, сякаш се прицелваше право в сърцето.
— Това никога няма да научиш.
— Защо да не науча?
— Затова, Турецки, защото смъртта дойде за теб. След пет минути ще се яви прапорщикът Цегоев и ще те накълца на парчета… После ще ги подхвърли при афганистанците. Не при нашите, а при душманите. А на твоята майка ще й съобщят, че си загинал със смъртта на храбрите… Може даже и звездичка да ти отпуснат посмъртно. Като на Дубов.
Пак ме возеха нанякъде, но не с камион, а в джипка, която караше Ивонин, а Цегоев — небръснат набит мъжага — седеше притиснат към мен, като ме обгазяваше с гнилия си дъх.
— Потърпи още малко, драги! — показа ми той жълтите си оредели зъби, което вероятно минаваше за усмивка.
Някъде съвсем скоро бях виждал тази мутра. И тези зли, зверски очички. Концентрирах се изцяло върху спомените си, сякаш от това зависеха животът и спасението ми.