Вглеждах се в лицето му и виждах как тези очички, попадайки под лъчите на изгрева, от тъмносиви се превръщаха в прозрачнозелени.
И тогава си спомних: беше сред телохранителите на Зайцев, стоеше зад гърба на генерала, когато той влезе в капсулата — отсек, за да ми отнеме Ивонин.
— Сега ще видим „Горичката на славеите“ — уточни Цегоев и като разбра, че тази информация нищо не ми говори, добави: — Бойно местенце, цялото го прострелват. Куршумите пищят като славеи…
И за илюстрация аз видях изгорелия скелет на автобус, преобърнал се в канавката, а на асфалта — кафяви петна кръв. Вглеждах се в храсталака на градините: поне душманите, дявол ги взел, да ни нападнеха…
Склонът с всяка крачка ставаше все по-стръмен. Пътят, който досега пружинираше като каучук, стана целият на дупки и се заизвива покрай самия край на клисурата, притискаше се до отвесните скали. Тишина царуваше над прозрачния планински въздух. Искаше ми се тази тишина да бъде разкъсана от спасителни звуци. Помислих си още, че ако те наистина ме ликвидират тук, няма да има наказание за палачите, никой няма да отмъсти за разправата с Ким. Защото за това аз трябваше да довърша своята работа, да изпълня професионалния си дълг… Обаче знаех, че на света няма чудеса и ми е спукана работата…
Цегоев и Ивонин ме извлякоха от джипката и ме поведоха. Вървяхме доста дълго.
— Тук — каза Ивонин.
Подпрях гръб към ствола на един кипарис и вдигнах глава. Малиновият изгрев озаряваше върхарите на дърветата. Небето беше осеяно с малки облачета, също като родното, московското. Някой дишаше до мен, трескаво, с хлипане. Аз дишах така. Боже мой, нима плачех!
— Свали му превръзката, нека отдъхне, да подиша преди смъртта — каза Ивонин.
— Не бива, ще вдига шум, после ще я свалим. А и преди смъртта няма да се надишаш — каза Цегоев.
Той замахва с огромния си, фантастично грамаден юмрук, в който стиска бокс, и аз разбирам. Това е смъртта!
И аз правя подсечка както някога, на тепиха в Двореца на тежката атлетика, където се провеждаше московското първенство по самбо. Тогава за пръв и последен път станах шампион на столицата в средна категория, спечелих срещу непобедимия Радионов. Изпълнявам коронния си номер. Това е страхотен удар, двамата с треньора ми търпеливо го отработвахме. Ритам Цегоев с левия крак по ръката, която стиска бокса, и веднага с десния — в стомаха. Силата на удара, умножена по изненадата, върши работа и Цегоев като камък полита на земята, гълтайки с отворена уста. Хвърлям се срещу Ивонин с ръце, извити зад гърба, и уста, стегната под лепкавата лента — яростта ми влива сили. Удрям мощно с глава брадичката на Ивонин. Той пада под моята атака и се оказва на земята. Тегля му един ритник. Ивонин обаче е пъргава гадина, ненапразно е от спецчастите. Падайки, той парира удара ми и на свой ред ми пласира един шут — под лъжичката. Аз се сгъвам, но не падам, хвърлям се пак срещу Ивонин. В напора ми има толкова отчаяна смелост, че той отскача, като ми нанася в скулата рязък, но не много силен удар. Прицелвам се и знам: сега ще скоча както тогава, на тепиха в Двореца на тежката атлетика, ще направя във въздуха кулбит16 и така ще го ударя, че повече да не стане — ще му счупя гръбнака…
И ето, вече съм готов, отскачам… Но някой ме удря в гърба. Аз политам нанякъде, тялото ми се свлича. Жесток удар с бокс се стоварва върху мен. Цегоев! Окопитил се е гадът…
Аз падам по лице като подкосен. Остра болка изгаря ушите и носа ми. Цегоев е над мен. Рита ме с ботуши по ребрата, по корема. Аз се претъркалям, стенейки, по тревата, през корените и тръните. А той рита ли, рита сгърченото ми тяло с подкованите си ботуши. Чувам собственото си изхлипване — поне ушите ми не са залепени с лейкопласта. Те слушат хлиповете, излизащи от носа ми. Вече не мога да вдишам въздух в подбитите си дробове, не мога да въздъхна…
А палачът Цегоев къса дрехите ми, дънковата риза пращи, летят копчетата.
— Ще го нарежа на парчета тоя гад! — реве Цегоев и аз виждам кинжала в ръката му. Опитвам се да се отклоня, но боксът си е свършил работата — загубил съм координация. И движенията ми са тромави и несръчни.
— Довършвай го! — крещи Ивонин. — Бързо! Могат да ни попречат.
— Неее… — Това е моето последно изхлипване.
Кинжалът удря… Успявам да се превъртя настрани и острието просвистява край ухото ми на милиметър от кожата.
— Дръпни се, Цегоев! — вика Ивонин. — Аз сам!
Отгоре ми стои Ивонин. На три крачки от себе си виждам изкривеното му от злоба лице — мутра на психар.