— Край, наживя се, законнико… — съска той и насочва срещу мен пистолета си.
Той стреля. Един път, втори, трети! Чувам изстрелите, те са един след друг — в откос…
И аз пропадам в друг свят, където всичко е по-добро. Но в този нов свят не загивам, а побеждавам… Ивонин полита към мен, строполява се и в някаква странна конвулсия крещи:
— Ааааз! Тебееее!…
И запълзява срещу мен. Натиска ме, набутва ме в миришещата на плесен земя, после пролазва нататък. Пропълзява в тъмнината. Той изчезва, а аз съм свободен. Защото Цегоев също го няма. По-точно тук е, но се стоварва на метър от мен. Даже ми се струва, че чак земята потрепери като при земетресение. Ръцете ми са стегнати както преди, устата също, но краката ми, моите крака са свободни. Надигам се на обезсилените си нозе и виждам душманите афганци, които търчат срещу мен…
Подпирам гръб на кипариса. Това е на тоя свят. На този свят притичва до мен приятелят ми Грязнов. Нищо че прилича на душманин — в някакъв раиран халат и с чалма. Вие ми се свят и черепът ми се цепи от болка. И тогава разбирам, че не съм умрял. На оня свят не боли глава. Пелена застила очите ми и аз нищо не виждам. Задавям се, в очите ми нещо смъди. Но чувам познатия глас на Грязнов:
— Ще се измъкнем, Шурик, не се бой!
Зрението ми се връща. Виждам — Грязнов е, моят рижав Грязнов…
— Да се омитаме, братлета, после ще се прегръщате — казва той и ние се „омитаме“. При това вече ми е леко да вървя, ръцете ми са свободни и мога да издавам звуци, макар още не съвсем членоразделни. Само главата ми не си е на мястото — в буквалния смисъл на думата, — тя се клатушка някъде из въздуха на нивото на нечии ръце с тънки, почти изящни пръсти, които изтриват с носна кърпичка окървавен нож. После виждам как тези ръце пъхат ножа в кончова на офицерски ботуш. Не мога да си спомня фамилията, но знам, че това е оня офицер узбек от военната прокуратура. И тогава осъзнавам, че не вървя, а ме носи Бунин, който е преметнал тялото ми през рамото си. Аз бурно протестирам, но той ме държи здраво за краката с ръчищата си и не обръща внимание на мученето ми.
Обръщам с мъка глава от едната на другата страна. Нашият малък отряд се движи по тясна пътечка през храсталака и излиза до някакъв кишлак. Гърбът на Бунин се надига от тежкото дишане.
— Иван Алексеевич, пуснете Саша, нека да опита сам — чувам един много познат глас и когато Бунин внимателно ме пуска да стъпя на крака, виждам, че това е Женя Жуков в същата афганска чалма, както и Грязнов. Започвам да крача бодро заедно с другите, но забелязвам, че нашата група забавя ход. Не усещам болка, обаче ми се гади и къщите подскачат пред очите ми. Наоколо има само квадратни слепи фасади с бойници, напомнящи за декорите на някакъв спектакъл за Афганистан. Сякаш кишлакът е измрял. Някой говори бързо на непознат език — съпровождат го двама „истински“ афганистанци с автомати.
— Какво казва? — пита Грязнов.
— Кишлакът е изклан и не е установено кой го е направил — превежда Жуков.
Край пътя се търкаля трупът на млад афганистанец. Потръпвам: и аз можех да лежа така, устремил неподвижен поглед в барутносиньото небе.
Още няколко крачки, завихме покрай подножието на заснежения връх и пред очите ни се откри изгорена от слънцето долина, по която бяха разхвърляни някакви древни жилища. До ручея стоеше вертолет МИ-24.
А тишината беше така осезаема, просто да я вземеш в ръце и да си я носиш.
— Почивка. Идваме на себе си и отлитаме. Защото Саша има шок. Главното е да не му даваме да заспи. Трябва да го ободряваме. Чуваш ли, Саша — пей, крещи, псувай, само не заспивай!
Слушам тъпо Грязнов, после пак тъй тъпо поглеждам Бунин: той ми прави муцуни, опитвайки се да ме разсмее. Разглеждам чернобрадите афганистанци, които си шушукат с Жуков, но мозъкът ми — всемогъщ господар на тялото — сякаш е атрофирал, само фиксира околната обстановка, без да я анализира. Не ми се иска да пея, да крещя или да псувам. Най-много от всичко ми се иска да спя…
— Ех, глупаво стана, момчета! Трябваше да ги пипнем живи. Започнахме нормално операцията, а не успяхме да я завършим — възмущава се Грязнов.
— Я върви на майната си! Ако не бях мушнал тоя Цегоев, той щеше да заколи Саша! — шепти Бунин — гласът му е съвсем паднал — и се изсеква в мръсна кърпичка.
— Аллах вижда, аз също не можех да постъпя иначе. Ивонин уби брат ми. Моя е отговорността. Ще се явя пред трибунала.