— Никакъв трибунал. Никой никога няма да разбере какво се случи тук. Женя, преведи им…
Афганистанците слушат Женя и правят някакви странни движения с ръцете, молят ли се, или бог знае какво…
— Всичко е наред — казва Жуков.
Грязнов обяснява, като се обръща само към мен:
— В един часа по обед от Кабул излита специален самолет. Прокурорът на армията изпраща група контрабандисти. Ще летим с този полет, аз вече се договорих. Сега трябва да изчезваме, иначе сме мърша! Отлитаме с вертолета за партакешите на нашия приятел Жуков — той също няма за какво да остава тук… Женя, това не е задължително да го превеждаш.
Подхващат ме под мишниците и ме настаняват в кабината на вертолета.
— Ей, приятел, имаш ли пластмасова торбичка, ако на нашето момче му стане лошо? — пита Грязнов пилота.
Той кима и ми протяга пликчето.
Парех се с горещия чай, зъбите ми чаткаха по ръба на порцелановата чашка. Беше ми страшно, искаше ми се да плача от страх, опитвах се да сдържа сълзите си, но те все пак току се изтръгваха от очите ми и капеха в черния чай — кап-кап…
— Няма нищо, Саша, скоро ще свърши цялата бъркотия. Само да се наспят момчетата, ще идем с теб на доктор — и сбогом, Говнистан! Виждаш ли, вече се усмихваш.
Жуков надзърта в лицето ми със своите сини-пресини очи. Според мен той изобщо не се е променил за двете години, през които не съм го виждал, само е почернял страхотно. И русата му коса е почти избеляла от афганистанското слънце.
— Не искаш ли чай?
— Чай ли… — Жуков поглежда часовника си. — Смяташ, че за водка е рано?
— Защо, имаш ли?
— Спирт. Една позната докторица ме снабдява. Ще му цапнеш ли?
— Давай, Женя. Че нещо съм се скапал.
— Ама и ти ги дрънкаш, Саша! Скапал се! Така да се каже, с единия крак тю-тю — вече беше на оня свят.
Пием чист спирт и замезваме с някакъв невиждан от мен плод с космата люспа. И веднага започвам да усещам болка по цялото си тяло: пробожда ме в гръбнака, притиска диафрагмата ми, бръмчи в главата. И ужасно ми се иска да спя…
— А, не, Саша. Не бива да заспиваш. Хайде да си говорим за нещо.
Опитвам се с всички сили да вдигна тежките си клепачи и да си спомня — за какво исках да говоря с Жуков? Това, което исках да го питам, беше нещо много важно.
— Слава ми каза, че доста сте се шашнали с тоя Фауст. Ситуацията е следната…
Да, разбира се, Фауст!
— Една позната е лекарка в Голямата болница. Тя ми разказа, че имат секретно отделение, където държат наши болни войници с халюциногенни разстройства. Представяш ли си какво значи това?
— Малко.
— И аз толкова. Тези разстройства били следствие от инжекции с препарата, наречен… — Жуков вади от джоба си листче. — Фенол-алкалоид-ултрастабилизиращ. Загряваш ли? Не? Повтарям: фенол — Ф, алкалоид — А, ултра — У, стабилизиращ — Ст. ФАУСт. Не съм сигурен, че това е официалното му съкращение, но действието му като че ли си прилича с това на еликсира на младостта на доктор Фауст от едноименното произведение на Гьоте. Всички тези експерименти се пазят в най-строга тайна. Ние със Слава измислихме план как да проникнем в това секретно отделение. Денем там не бива да се ходи, лекарите пристигат на работа в осем часа. Нощем дежури само един доктор. Охрана, разбира се, колкото щеш. Но трябва да ги измамим.
— Женя, нещо трудно схващам. Може би трябва да поговоря с тази твоя… дама на сърцето.
Жуков погледна часовника си:
— След половин час тя ще дойде в болницата. Ако до това време научиш фарси, то напълно ще можеш да се разбереш с нея.
— Тя какво… афганистанка ли е?
— Е и?
Действително пълен шаш.
— Аз така или иначе трябва да те заведа в болницата, нека тя да ти провери кратуната. И гръбнака. Останалото е дреболия… Да, яко са те очукали… — Жуков сваля раирания халат и оглежда тялото ми. — Здраво място нямаш.
— Майната им на синините — казах му и продължих да мисля на глас: — Не съм умрял все пак! Женя, не мога да отлетя с вас в Москва.
— Ясно, главата ти не е съвсем наред. Ние летим с теб, а не ти с нас. Налага се спешно да те евакуираме от тук.
— Още не съм приключил разследването, което планирах в Афганистан, имах намерение да намеря едни набори на Дубов и да изясня причината за смъртта му. Имам фамилиите им — Халилов и Смирнов. Няма да замина, без да съм говорил с тях. Те могат да ме насочат към втория убиец на Ким. Та той съществува, Женя! И за мен даже е по-важен. Именно него е познавала Ким, на него е отворила вратата. Ивонин не лъжеше — той я е видял за пръв път в деня на убийството.