Операция „Фауст“ [bg]

Тя каза нещо на Жуков и той преведе:

— Трябва да минеш на рентген. Два удара по главата и един по гръбнака не са шега. И те моли да не се преструваш, че й бъркаш клиническата картина.

Анаит се засмя и аз заподозрях нещо:

— Знаете ли руски?

— Да, разбира се. Завършила съм Първи медицински институт в Москва. Само че акцентът ми е ужасен…

Показах юмрук на Жуков.

— … И невинаги намирам подходящите думи.

— Може би ще мина и без рентген?

— Не. Няма.

Охо. Имаме си характер.

— Бързо ще стане. Десет минути. Или трябва да кажа „скоро“?

— Вие хирург ли сте? — кой знае защо се поинтересувах аз.

— Неврохирург. Карах си практиката в института „Бурденко“.

При тези думи те така се споглеждат с Жуков, че аз се досещам — запознали са се в института. Жуков прекара три месеца там по някакво разследване, което водеше преди две години и половина. Досещам се още, че главната причина за бягството му в Афганистан въобще не е било владеенето на фарси.

— Трябва да изчакаме две или три минути — каза Анаит, след като ми направи десетина снимки на различни рентгенови апарати и ме заведе в малка стаичка.

Някъде свиреха на китара и пееха. Помислих си: „Не им се спи на момчетата.“ Отворих вратата и се ослушах. Мелодията ми беше позната, но думите чувах за пръв път:

„Издуха вятър пушеците сиви над Кабул. И моето момиче се разхожда с друг. Това момиче казваше: «Ще те дочакам аз». Изчезна името й като ланшен сняг…

Ридае майката, безмълвна сянка е бащата. Как много са на незавърналите се сърцата, как много са, невкусилите от живота, които се завръщат в ламаринени сандъци…“

— Можете да се облечете — чух гласа на Анаит. — Случило ли се е нещо?

— Н-не… Може ли да погледна кой пее?

— Харесва ли ви? Много хубаво пеят. Повечето тъжни песни.

Анаит отвори вратата към болничната стая: на леглата седяха съвсем млади момчета, както се полага на ранени — кой в главата, на кого ръката превързана.

— Привет! — казах им май прекалено гръмко.

Анаит ме погледна учудено. Не можех да й обясня, че трябваше непременно да видя тези момчета. Защото ми се стори — мъртъвци пеят.

— Няма мозъчно сътресение, гръбнакът не е повреден, черепните кости не са спукани…

Анаит следи с показалката по бяло-сивите петна на осветения екран.

— Но трябва да се избягват… да се избягват стресът, шокът, половин — даже цяла година, защото има вътрешночерепни хематоми.

Слушам я без особено внимание и демонстративно поглеждам часовника си. Едно е ясно: трябвало да си осигуря безметежен живот най-малко през следващите шест месеца. Точно това сега не мога да обещая.

Дежурната лекарка Клопова размахва дебелите си ръчички и морно въздиша:

— Е, разказвайте, как е там в Москва? Защото тук е такава провинция, такъв провинциализъм…

Подозирам, че мадам Клопова е минавала през Москва само транзит, но аз съчувствено й кимам с глава и твърдо казвам:

— Другарко Клопова, времето ни е много ограничено, защото активизирането на меробиуса приема застрашителни размери… С най-голямо удоволствие ще се отдадем на спомени, след като приключим работата си.

— Да, да, другари, разбира се. Да вървим.

— Молим да ни придружава и другарката Садък — добавя Жуков, — тъй като ще ни трябва нейната помощ не само като лекар, но и като преводач.

— Разбирам, разбирам.

Какво разбира тя, е трудно да се каже. За наше щастие мадам Клопова е тъпа като тапа.

Дежурният прапорщик ми козирува и стои мирно като пред старши по звание. Аз умишлено съм преметнал през ръка белия халат, за да се виждат майорските ми пагони. Той проучва внимателно „писмото от министерството“. Чакам със страх всеки момент да ни поиска документите. Но прапорщикът неочаквано се усмихва широко и като оглежда лицата ни, безпогрешно се насочва към Жуков:

— Ама вие сте ми земляк! Аз съм от „Хоспитална“. А вие къде живеете, другарю Осипов?