Дъхът ми замира. Но само за секунда, защото Жуков весело плясва прапорщика по рамото:
— В самия център! На „Дванайсетте тополи“.
— Че това е съвсем до мен. Вече три години кисна в тоя Говнистан… ама какво ли ви задържам, земляци. Да вървим, всичко ще ви покажа. Само дето документите се пазят в касата на другаря Хабиби, ще трябва да го изчакате. Но той скоро ще дойде.
— А къде е кабинетът му?
— На първия етаж. А пък сейфът с историите на заболяванията е зад тази врата — радостно съобщава прапорщикът.
„Твърде хубаво, за да е вярно“ — казват в такива случаи англичаните. Наистина велика е силата на землячеството далеч от родните места.
На вратата има табелка: „Отделение АБ“. Войник в афганистанска униформа лениво отваря по знак на прапорщика. Дълъг коридор. Масичка до прозореца. На нея седи младичка медицинска сестра. Прапорщикът се обръща към нея с началнически нотки в гласа — демонстрира пред земляците властта си.
— Оля, дай списъците на болните.
— На всички ли?! — изплашено пита Оля.
— А много ли са? — осведомявам се аз.
— Около двеста.
Нищо работа…
Двамата с Жуков преглеждаме списъците.
Веднага виждам: Смирнов. На следващата страница — още един Смирнов. Съвсем не на място си припомням детското стихче: „На света има много Смирнови, но по-малко от Иванови“…
— Ще започнем от четвърта стая — казва Жуков, — всички другари са свободни, с изключение на доктор… простете, забравих фамилията ви…
— Садък — едва чуто отговаря Анаит.
В четвърта стая лежат двама. На таблите на леглата им висят картончета с фамилиите и кратки анамнези на латински. Но аз и без тях знам, че единият е Халилов. Той прави летящи движения с ръце, после, като ни вижда, се смее и пъха глава под одеялото. Анаит сваля картончетата.
— И двамата са тежки случаи. Разпадане на съзнанието. Амнезия.
— Можете ли да го върнете към реалността по някакъв начин?
— Това е много опасно. Мога да му направя инжекция. Това… как казахте… ще го върне към реалността, но за не повече от пет минути.
— Моля ви, Анаит.
Тя рязко дръпва одеялото и взема вялата ръка на Халилов. Момчето въобще не реагира на убождането. Но лицето му постепенно придобива нормален израз — изплашен е.
— Здравей, Булат. Аз съм лекар. Искам да ти помогна. И на всички вас. Ти трябва да ми разкажеш какво се е случило с Дубов, Алексей Дубов. Помниш ли го?
— Альоша, Альоша. Аз помня, помня. Той умря, умря.
Булат Халилов плаче тъничко, с извивки. Жуков излиза от стаята безшумно като сянка и взема със себе си списъците на войниците.
— От какво умря той, Булат?
— От ножче умря.
— Кой го закла с това ножче?
— Командирът.
— Как му е фамилията.
— Лейтенант Ивонин се казва.
— Защо го направи лейтенантът, Булат?
— Альоша много се кара. Много сърдит беше на командира.
— Защо се сърдеше?
Халилов пак започва да вие пискливо.
— Защо се кара Альоша с командира, Булат?
— Альоша не искал да му бодат инжекция. Не искал на нас да бият инжекция.
— Кой ви биеше инжекции?
— Не знам как го казват? Лош доктор. Казвал „смел бъдеш“?
— Руски доктор или афгански?
— Руски доктор, лош.
— Булат, кой още видя, че командирът уби Альоша?
— Сержантът видял. Никой не знае, че той видял.
— Как е фамилията на сержанта?
— Морозов фамилията. Той писмо писал в Москва. Альоша момиче имал. Хубав такъв момиче. Морозов му писал писмо. Голяма бой станал. Никой не видял. Морозов видял. Сержант Морозов казал на мене: „Мълчим, Булат. Убият нас.“
Халилов замлъква за миг и изведнъж започва да пее на татарски.
— Булат, чакай, не пей. С вас е бил още Смирнов. Редникът Смирнов.
Изплашеното изражение изчезва от лицето на Халилов. Той пак размахва ръце, като че се готви да излети.
— Това е всичко, Саша — казва Анаит.
Държа в ръка фоторобот на втория убиец, копието на Грязнов — моето остана заедно с чантата при генерал Серий. Не успях да покажа фоторобота на Халилов. Сега ми трябват Смирнови.
В стая номер две лежи Виталий Смирнов. За мое щастие (и за щастие на всички останали Смирнови в болницата) именно той се оказва оня Смирнов от ротата на Ивонин. Но той не знае нищо за обстоятелствата около смъртта на Алексей Дубов. Тоест знае, но официалната версия. Не, той никога не е виждал човек, приличащ на изображението от фоторобота. Кой е правил инжекциите? Доктор Зинаида Павловна. Анаит ми подсказва тихичко — доктор Головко. Знае ли той защо са им били инжекциите? Да — за да не се страхуват от нищо.