Чувствам, че не издържам повече в отделение АБ, сърцето ми се къса от жалост към тези момчета. Напускаме отделението. Аз влизам наред във всички стаи, където има „обикновени“ ранени — показвам им фоторобота. Не, никой никога не е виждал този момък…
— Саша, Анаит, да се омитаме! — чувам гръмкия шепот на Жуков. — Хабиби дойде!
— Какво значи „да се омитаме“? — тревожно пита Анаит. Жуков бързо изстрелва нещо на фарси и я прегръща.
Вървим по дългия коридор в противоположна посока на изхода. Жуков се обръща през цялото време. Стигаме до някакво стълбище, което води надолу. Жуков се спира и гледа няколко секунди неподвижно назад, където в края на коридора се вижда тъничката фигурка на доктор Анаит Садък.
— Ще я вкараме в беля, Женя.
— Не. Версиите са разработени. Тя ще се справи. Хайде, спускай се в мазето, там има изход към една странична уличка.
С мъка издърпвам тежката желязна врата. Жуков я затваря плътно след себе си и… страхотно псува. Не успявам да схвана веднага, че сме отворили друга врата. Това не е мазето, а котелното. Не можем да отворим вратата отвътре без ключ. Ние сме в капан.
Наоколо всичко свисти и шипти в пълна тъмнина. Единственото, което знам за котелните от лекциите по противовъздушна отбрана, е, че котлите имат свойството да избухват.
— Имаш ли запалка? — пита Жуков. — Моята остана в джинсите ми.
Намирам запалката си и ние бавно обхождаме задушното и влажно помещение. Жегата е навярно петдесет градуса.
— Тук някъде трябва да има вентилационен люк, дявол да го вземе! — крещи Жуков.
Е, той по-добре знае. Нали е строител.
— Женя, не може да се диша, дай да се съблечем — жално се примолвам на Жуков.
— Аха! Ето го! Виждаш ли решетката?
Нищо не виждам освен пламъчето на запалката. А и не мога да погледна нагоре, към тавана, където сочи Жуков, защото главата ми ужасно се върти и аз едва удържам гаденето, което се качва към гърлото ми. Жуков с отбрани псувни се катери по тясната метална стълбичка на един от котлите и крещи отгоре:
— Саша, събличай се по гащи, намерих дупката! Сега ще се измъкнем.
Вдигам глава. Жуков стои на капака на котела, държи в ръце грамадна решетка и аз виждам небето. Малко квадратче небе. Съвсем мъничко. И това квадратче започва бавно да се върти, после все по-бързо…
Идвам на себе си от студена струя, която силно бие в лицето ми.
— Фу, Саша. Изплаши ме, старче. Добре, че намерих маркуч и кран. Газта на запалката свърши. Налага се да действаме на тъмно. Ти си седи, аз ще се оправя сам. Дръж маркуча, сега ще измайсторя една стълба… Кретени, не са сложили електрически ключове вътре в котелното, само отвън…
През вентилационния люк все пак прониква слаба светлина. Свалям дрехите и оставам по плувки. Водата от маркуча е ледена, обливам се от главата до петите. Жуков навързва с ловки и бързи движения един за друг халатите, панталоните, коланите.
— Мисля, че има седем метра. Можеш ли да се качиш на котела? Аз ще се опитам да изляза през люка и да ти пусна тая джаджа отгоре. Ще завържеш куфарчето ми за ей тая фланелка, ще мине през люка — премерих го. Не забравяй куфарчето, там е фотолентата с тоя… ФАУСт. Сейфът на началника на болницата не ми създаде особени проблеми… Облей ме с вода, Саша!
Следя силуета на Жуков в шахтата на вентилационния люк. Изглежда, че той пълзи нагоре въпреки физическите възможности на човека, като се отдалечава бавно от мен, толкова бавно, че ми се струва, сякаш се движи на място — лакти, гръб, колена… лакти, гръб, колена… Напрягам се в ритъма на неговите движения и под диафрагмата ми започват спазми. Опитвам се да не гледам повече нагоре, с нищо не мога да помогна на Женя. Просто чакам. Седя в локва вода и чакам. Сигурно цял час. Когато все пак вдигам глава, виждам пак далечното квадратче на небето в края на празния люк… После чувам леко свистене и върху котела пада „стълбата“. Завързвам за нея куфарчето на Женя и затягам под мишниците си примка от здравия войнишки колан…
Влетяхме с мотоциклета в двора на Жуковата къща, където под сенчестия дувар седяха на пейката Бунин и Грязнов, облечени и сресани, готови да отлетят към родината. И физиономиите им бяха подходящо тъжни. Като ни видяха, те изведнъж, кой знае защо, престанаха да тъжат, даже напротив — направо щяха да се задавят от смях.