— Какво става, юнкери! — обиди се Жуков. — Хората, така да се каже, едва са се измъкнали от грапавите лапи на смъртта, а те се хилят като деца в цирка!
— Абе я се обърни, синко! — хлипаше Бунин и ни пляскаше по голите рамене.
— И ти си ми един Тарас Булба! Какво смешно има? — възмутих се аз.
— Погледнете се само, братлета! На какво приличате! — припадаше от смях Грязнов.
Двамата с Жуков се втренчихме един в друг: голи, само по гащета, мръсни, с бохчи мокри парцали, но за сметка на това — в блестящи металикови мотоциклетни шлемове и с елегантното куфарче на Жуков. Сега вече цвилехме и четиримата.
— Представяш ли си… през столицата… на Демокра… Демократична… република… Афганистан… — задавяше се от смях Жуков, — и нито едно полицейско… куче не засече руските „шурави“!
— Виж в Москва в такъв вид на първото кръстовище катаджията щеше да се заинтересува — от коя лудница си избягал? — веселеше се Грязнов.
— Язък, Женя, че сега не може да те види военната лекарка Садък! — подигравах се аз на Жуков. — Губиш много!
— Ти по-добре разправи как седеше в локвата и пищеше: „Мамо, искам вкъщи!“ — върна ми го той. — Между другото, плюска ми се до невъзможност. Ние със Саша отиваме под душа, а вие, момчета, опустошавайте хладилника. Всичко трябва да се излапа, че не се знае кога ще се върна…
Той натъпка в кофата за боклук на двора остатъците от своя костюм, майорската униформа и болничните престилки.
Когато излязох изпод душа, на масата вече чакаше гигантски омлет, произведен от фирмата на Бунин, а Грязнов измисляше салата от десетина вида зеленчуци. Жуков истерично крещеше по телефона:
— Ще предадеш на директора, че спешно съм отлетял в обединението да изпрося фондове. За две седмици… Разбра ли, Аркадий Абрамович? Не забравяй да подпишеш нарядите за другия месец, защото ще оставим хората без заплати! И хайде да ми пратиш колата, да речем, след половин час. Разбра ли, Аркадий Абрамович?… Всичко разбра, старият му козел.
Последната фраза Жуков естествено произнася, едва след като затваря слушалката.
11.
— Граждани пасажери — каза стюардесата сержант, минавайки между креслата, — нашият самолет извършва специален полет до Москва. Ще има едно спиране — в Ташкент. Моля да закопчеете предпазните колани и категорично да се въздържите от пушене.
— Тия какво да ги закопчават — бутна ме отстрани Бунин, — те и така са си закопчани… към съпровождащите.
Вгледах се — наистина всеки пътник бе заключен с белезници към конвоиращия го войник. Бунин се усмихна и обясни.
— Разбираш ли — военната прокуратура разследва крупно дело — за трийсет милиона… Ей тия красавци, големи клечки от гранични застави, митници и прочее организации, заедно с търговци от Афганистан прекарвали в Ташкент и Москва хероин и японска електроника… в цинкови ковчези. Като покойници… Оформяли документите, уж че возят убити генерали и офицери. А от Москва тук, в Афганистан, прикрити като медикаменти и денкове със списания, докарвали златце, диаманти, антиквариат… Схващаш ли? Виждаш ли го оня дебелак на първия ред? Това е Раджанов, бивш министър на правосъдието на Таджикистан, а после — първи секретар на нашето посолство тук. Да знаеш какви далавери е въртял, свят ще ти се завие! Подкупил митничарите. На негово име изпращали злато от различни страни. Той го предавал на афганистанските търговци, те пък — на муджахидините. При митническа проверка в Шереметиево била отворена една подозрителна пратка от Саудитска Арабия на негово име. В нея имало двадесет и три килограма злато на обща стойност — не можеш да отгатнеш — един милион рубли! Схващаш ли, Саша, с какви хора летим!
Не схващах особено. Повече ме интересуваше местонахождението на санитарния пакет. Накрая го открих в джоба на предната седалка, точно пред носа ми.
— Да не ти е лошо? — попита Бунин.
— Засега не — отвърнах не много уверено.
Пред нас двамата с Бунин седяха Грязнов и Жуков и нещо пишеха на сгъваемите масички, предназначени за хранене. По-точно пишеше Грязнов. А Жуков, облегнат на седалката със затворени очи, нещо му диктуваше.
— Какво правите? — поинтересувах се аз.