Конкретно става дума за преустройството на системата за лична охрана на членовете на политбюро. Ръководителят на спецчастите — Маршал Агаркин — успял да убеди генералния секретар на ЦК на КПСС в ненадеждността на личната му охрана, състояща се от сътрудници на КГБ, които снабдявали ръководството на държавна сигурност със сведения за личния живот на предишните генерални секретари на Партията. Преди два месеца е била сформирана нова служба за охрана на членовете на политбюро, състояща се от офицери от спецчастите, преминали подготовка в Афганистан. Понастоящем длъжността началник на личната охрана на генералния секретар изпълнява майорът от спецчастите Едуард Троян, бивш командир на батальона, където е служил В. Ивонин. Троян и Ивонин са близки приятели. Троян е ходатайствал за откомандироването на Ивонин в състава на охраната на генсека.
Съобщавам също и за това, че с помощта на Голам Нираки и неговите партизани успяхме да спасим от гибел следователя Турецки. Той беше отвлечен от десантниците и затворен в килия. При опита на престъпниците да убият Турецки, който не пожела да се договори с генерал Серий и да прекрати следствието срещу Ивонин, ние бяхме принудени да ликвидираме Владимир Ивонин и съучастника му Цегоев.
Поради това, че по-нататъшното пребиваване на нашата оперативно-следствена група в Афганистан е опасно за живота на членовете на бригадата, беше решено да прекратим работата в ДРА и да се върнем в Москва.
Моля да унищожите този спецдоклад, след като се запознаете с него.
23 юни 1985 година,
Ст. Инспектор от МУР,
Капитан В. Грязнов“
— Интересно дали този Троян също е „инжектиран“?
— Мисля, че ще разберем в Москва — като проявим филмите. — Грязнов посочи с палец нагоре, където на етажерките за ръчен багаж лежеше куфарчето на Жуков… — Ууух! Пак въздушна яма. Не ги обичам тия дупки, Саша. Твоите уши заглъхнаха ли вече? Има да летим още два часа. Дано по-скоро кацнем, да го вземат мътните…
— Може да пийнем нещо, а? Аз между другото проспах обяда.
— На борда на самолета е забранено да се употребяват силни спиртни напитки — прозвуча хрипкавият баритон на Жуков със зле прикрито съжаление.
— Тогава да вземем две бутилки ризлинг — оживи се Бунин, сякаш не хъркаше до този момент като мечка в бърлогата си.
Устройваме си с помощта на стюардесата сержант пикник на борда на самолета: смъкваме облегалките на седалките, за да импровизираме маса, вземаме три бутилки ризлинг (развивайки ценното предложение на Бунин), а момичето сержант ни домъква четири порции студено пилешко и посипани със захар сладкиши.
Докато се гмуркаме във въздушните ями и се промъкваме през плътните облаци, разработваме план за по-нататъшното разследване. След час се изясняват две обстоятелства: първо, трябва ни още една, не — две бутилки ризлинг, а, второ, поради силна буря в района на Москва нашият самолет ще кацне на военното летище край Калинин17. Налага се да внесем някои корекции в плана за разследването и ние попадаме в Москва едва в десет вечерта, след като сме се друсали три часа в електричката с крайна спирка Ленинградската гара. Обаждам се от там на Меркулов. След като изслушва краткия ми рапорт, прекъсван от време на време от хълцане (следствие на въздушните ями или — по предположение на Жуков — от киселото вино), Меркулов предлага всички да се наспим хубаво и утре да се явим в дванайсет часа в прокуратурата.
Колко е хубаво така, без да палиш светлината, по чорапи да минеш през стаята към креслото, като пътем натиснеш копчето на касетофона! Вкъщи съм си. Колко време не съм бил тук! Месец или година? Я стига си мелил сантиментални глупости, Турецки. Само два дни. Даже прахта върху полираните подлакътници на креслото не е успяла да се струпа повече от нормалното. Два дни?! Сложих ръка върху телефона. Дали да се обадя на мама? Да й кажа, че съм жив? Тя дори не знае, че съм пътувал някъде. Слушалката леко трепна под ръката ми — звънеше се. Преди да отговоря, си помислих: няма нужда вече да крещиш в мембраната като в Кабул, просто вдигаш слушалката и спокойно казваш:
— Слушам.
И тогава чух дълбокия гръден глас:
— Върна ли се…
— Колко хубаво е, че си тук… Не, колко хубаво е, че аз съм тук — шепнех някакви безсмислици, докато прегръщах прохладното тяло на Лана. — Мислех, че вече никога… че повече няма да се видим…