Много ми се искаше да й разкажа за кабулските си приключения. Щеше ми се Лана да ме пожали — като войничка ранения си мъж. Грязнов беше казал — тя е безчувствена, а аз бях помислил — не е истина, просто е горда. А може би и едното, и другото заедно? Не, аз не знаех каква е тя. Не знаех изобщо нищо за нея. Само усещах колко силни и искащи са ръцете й. Тя бе най-красивата жена, която съм имал, и каквато никога повече няма да имам…
Запалих цигара. Лана се приповдигна на лакът:
— Сега знам защо не искаше да палиш лампата.
Тя гледаше бузата ми, където се мъдреше огромен оток.
— Това украшение си струваше сведенията, които утре ще докладвам на Меркулов.
— Утре е неделя.
— Няма значение… В дванайсет се събираме в прокуратурата. Знаеш ли, ние, общо взето, разкрихме убийството на Ким.
Усетих как се напрегна тялото й.
— Откри ли убийците?
Не, тя не е безчувствена. Видях как очите й блеснаха в тъмнината като два изумруда.
— Единия.
— А те колко са били?
— Това е доста сложна история…
— Разбирам, следствена тайна.
Усмихнах се. Въобще тя беше права.
Лана се облегна на възглавницата и затвори очи. И пак се отдалечи някъде от мен, както и преди, в оня ден, когато за пръв път я видях на улицата: ето, тя влиза в метрото и изчезва завинаги… Почти със страх чаках как ще каже: „Аз си тръгвам“…
Тя погледна часовника и се изплъзна изпод ръката ми.
— Тръгвам си.
Затворих очи и се зареях някъде високо над жълтата земя. Вратата едва чуто се затвори след Лана и заспивайки, аз пак чух както някога звуците на химна. Точно полунощ… Ако се вярва на питагорейците, всичко в живота се повтаря. Но не можеш да си припомниш кога се е случило. Сигурен си, чувстваш, усещаш — всичко беше точно същото, обаче не можеш да си спомниш кога: вчера? Преди година? В предишния живот? Точно така каза тя тогава: „Тръгвам си“, вратата се затвори едва чуто и аз долових в просъница далечната мелодия на омръзналия ми химн…
… В котелното беше влажно и задушно. Ние с Бунин се катерехме по мократа и гореща стълбичка. Ето стълбичката свърши и ние увиснахме във въздуха, само минута още — и ще рухнем в пламтяща огромна дупка от снаряд. И тогава зазвъня телефонът. Исках да викна на Бунин — не вдигай слушалката, тук няма телефон! Но се събудих. Светнах лампата. Дванайсет и двайсет. Телефонът мълчеше. Сторило ли ми се е? Станах, отидох в кухнята и взех нов пакет цигари. Изведнъж усетих, че пред входната врата някой пристъпва от крак на крак. Извадих туристическата си брадвичка и рязко отворих. На прага стоеше Ирка Флоровска. Лицето й беше такова, че нямаше нужда да я питам случило ли се е нещо?
— Саша, някой отвори колата ти. Аз ти звънях от една кабина, но твоят телефон не отговаряше. Извинявай, че нахълтвам така, но…
— Ти звъня ли на вратата?
— Ами да, поне пет минути.
Понесохме се надолу с Ирка — асансьорът в нашия блок след дванайсет не работи надолу. Както си бях — само по гащета и бос — изскочих на „Фрунзенска“. Моят Москвич самотно стоеше до блока.
— Изглежда, са избягали — задъхано каза Ирка. — Знаеш ли, пъхнаха една такава металическа пластинка с дупчици между стъклото и вратата. Аз веднага изтичах до телефона при магазин „Тимур“. Звъня, звъня…
— Телефонът ми беше изключен.
Отворих вратата на колата и се огледах вътре. Всичко си беше на мястото — радиото, западногерманският блокиращ катинар, в жабката си стояха ръкавиците ми и талонът. Отворих капака на двигателя — като че ли нищо нередно.
— Може да са искали да я задигнат — неуверено предположи Ирка. — Нали не мислиш, че си фантазирам.
— Ирка, какво ти става — изобщо не си мисля такова нещо. А ти какво правеше тук по това време?
— Ами просто минавах. Така, разхождах се…
Нещо тук не беше наред. Ако Ирка е минавала по улицата, как се е осмелил тоя някой да отваря чужда кола?
— По-точно аз си вървях, а после реших да поседя на пейката в градинката.
— Сега вече си измисляш. В дванайсет през нощта изведнъж решаваш да поседиш на пейката на чуждо място. Така ли правят хората, дето всичко им е наред — киснат в полунощ по пейките в чужди градинки?
Ирка се смее, наистина не много убедително. А аз забелязвам, че стоя полугол насред улицата — и с томахавка в ръката.