— Слушай, Ирка, хайде да се качим у нас, там ще ми разкажеш всичко, става ли?
Ирина никак не успява да изтръгне думичка от себе си и на мен ми се струва, че очите й са насълзени. Смътна догадка се мярва в мозъка ми и аз решително я хващам за ръката.
— Хайде, да вървим, че съвсем замръзнах.
Почти насила я набутвам в асансьора и когато вече седим върху набързо оправения диван, а от чашката дими приготвеното от Ирина кафе, аз й устройвам пристрастен разпит, макар да си давам сметка, че е жестоко.
— Често ли седиш така пред блока ми?
— Не, не много често.
— И отдавна ли?
— Да.
— До кога смяташ да го правиш?
— Не знам… Докато това не свърши.
— Кое това?
Ирина дръпва дълбоко от цигарата и спокойно взема чашата с кафето.
— Щом те притеснявам, няма да го правя повече. Ако не беше днешният случай, никога нямаше да разбереш.
— Ира, Ирка… Аз ли съм единственият за теб?
— Да. Във всеки случай — сега.
И дявол да го вземе — противно на волята си, усещам необикновено удоволствие от нейните думи. Тя оставя чашката на масичката, пак дърпа от цигарата си и говори дълго, изприказва се като за последно.
— За теб никоя няма да е единствената. И за нея също. Тя е студена. Ти не й трябваш. Вие няма да отидете заради другия на края на света. Мразя я. Макар че нямам право — тя не е заела моето място. Рита беше… другата. Тя те обичаше. А всичко останало… всичко, което си имал преди Рита и след нея… то е така, за убиване на времето. Не исках ти даже да се досетиш за мен. Но и това ще мине. Аз така… все чакам това да свърши…
— Ира, ей богу, не съм си и представял такова нещо.
— И да си го беше представял, нищо нямаше да се промени.
— Ирина…
— Само не ме утешавай, моля те, че ще взема да те намразя или… ще се разплача, а това вече е съвсем ужасно… Е, аз си тръгвам.
— Не си отивай, Ира. Искаш ли да ти разкажа за Афганистан?
И аз й разказвам всичко от самото начало — за Ким, за изгореното писмо, за спецчастите и еликсира ФАУСт, за болницата в Кабул. Но нямам усещането, че нарушавам „Правилника за следователя“, където е казано, че следователят трябва да бъде бдителен, да пази служебната тайна, да не допуска изтичане на данни от предварителното следствие и други сведения, неподлежащи на разгласяване. Ирка слуша, подпряла с юмрук брадичката си. В стаята става хладно и аз затварям прозореца. На небето не се виждат звезди, кратката юнска нощ свършва.
— Ирка, я лягай да поспиш. А аз ще сложа възглавниците от дивана на пода и също ще дремна няколко часа. Сутринта ще те закарам до вас.
Ирина протестира слабо, но аз измъквам зад гърба й възглавниците и си устройвам легло.
След пет минути тя заспива, свита на кълбо върху широкия диван.
Стори ми се, че току-що съм заспал, когато се звънна на вратата. Само че вече минаваше осем и половина.
— Кой е?
— Аз съм, Бунин!
Отворих и Бунин връхлетя в бърлогата ми. Ирка объркано се оглеждаше, хванала с ръце главата си. Беше разчорлена и на лявата й буза червенееше смешен триъгълник — белег от неудобното спане. Бунин я зяпна.
— Добър вкус имаш!
Ние с Ирка се разхилихме, а аз го попитах:
— На какво дължа визитата ти, Ваня?
— На какво ли! Телефонът ти не работи! Меркулов изобщо не можа да ти се обади.
Вдигнах слушалката и чух продължителен сигнал.
— Телефонът ми си работи. Откъде ти хрумна…
— Сега нямаме време да изясняваме кое ти работи и кое не.
При тези думи Бунин хвърли игрив поглед към Ирина.
— Меркулов ни моли спешно да отидем в прокуратурата.
— Мен и теб? А останалите?
— Той нищо не каза и аз не го питах. Спомена, че всичко се е променило, затова му трябваме в девет часа.
— Сега ще му се обадя.
— Къде? Той вече е тръгнал! Хайде, стягай се, аз ще изляза да се поразтъпча. — И Бунин тръгна към вратата, като изпрати на Ирка въздушна целувка.
— Чакай, Ваня. Вземи ключовете от колата, тоя малкият е от блокиращия катинар. Загрей двигателя. Аз ей сега слизам.
— Какъв смешен чичко — смее се Ирка, когато вратата се затваря след Бунин.
Гледам я и подсъзнателно ми се върти една мисъл: „Не искам това да й мине.“ Но не успявам да помисля нищо повече, защото от улицата в стаята връхлетява невероятно силен гръм. Ние с Ирина притичваме до прозореца. Там, където стоеше моят Москвич, беснее огромен жълто-син пламък.