12.
Вече шести час се точеше разследването на обстоятелствата около взрива на автомобил „Москвич“ МТЦ 24–75, гибелта на помощника на главния военен прокурор майор Бунин и опитът за убийство на старши следователя от Московската градска прокуратура Турецки. Пожарникарите бяха залели с някаква смес останките от колата, всички свидетели наоколо бяха разпитани, включително гражданите Флоровска и Турецки, веществените доказателства бяха събрани. Оперативниците от районната милиция също си бяха отишли. Следствено-оперативната група от „Петровка“ 38 проведе оглед на местопроизшествието. Отнесоха това, което беше останало от Ваня Бунин, в най-близката морга на Втори медицински институт. Следователите от различните ведомства — прокуратурата, милицията, Държавна сигурност — и всевъзможните експерти изказаха различни предположения. Но аз нямах никаква надежда, че това престъпление някога ще бъде разкрито…
Възприемах като насън онова, което ставаше в моето малко жилище, окупирано от десетки висши и низши чинове от най-различни ведомства. Дори не се опитвах да затварям вратата, хората се тълпяха в коридора и на стълбищната площадка. Разговаряха и кимаха към мен, даваха съвети.
Слушах като насън следователя от военната прокуратура — те щяха да водят разследването. На него, разбира се, му било жал за колегата Бунин, но сега главното било да се намерят убийците. А това много зависи от милото момиче, тоест Ирина Флоровска. Тя трябва да направи словесен портрет на терористите, които са проникнали в колата на другаря Турецки. И черновеждият красавец, кой знае защо, прочита на Ирка цяла лекция за процедурата по съставяне на синтетичен портрет на заподозрените. Не разбирам за какъв дявол й демонстрира ерудицията си и пространно обяснява, че названието „фоторобот“ е измислено от Пиер Шабо, полицейски комисар от Лил, а „айдентикит“, тоест идентификационният набор, е бил предложен от Хю Макдоналд, помощник-шериф от Лос Анджелис.
Подозирам, че той просто сваля Ирка, и когато черновеждият се заема с мен и с гадна физиономия ми задава още по-гадни въпроси — откъде имам кола за осем хиляди при месечна заплата от двеста рубли и от какъв зор съм дал ключовете на другаря Бунин, а не съм отишъл сам до колата си, ами съм останал насаме с гражданката Флоровска, — и просто ми се иска да му счупя главата. Но не успявам да направя някоя глупост, защото точно в два и половина на вратата изниква върлинестата фигура на Меркулов. Той се обяснява с този следовател и с шефовете от градското управление на КГБ, след което всички като по команда се омитат от къщи. А Меркулов ни гледа двамата с Ирина, после ни повежда към служебната волга, шепне си тихо с шофьора и той ни кара из московските улици, а после по околовръстното шосе — към селцето Уделное.
Огряната от слънцето малка тераска на вилата на Меркулов, летният обяд с таратор (до който едва се докоснахме), тупкането на волейболните топки и гласовете откъм брега на Малаховското езеро, както и останалите атрибути на вилно веселие — всичко това правеше околния свят съвсем непоносим, защото вече го нямаше Иван Бунин. Ние се разхождахме край плажа, бродихме из рядката горичка, отново седяхме на терасата и пихме чай с ягодово сладко, сварено сутринта от Льоля Меркулова. Говорехме за абсолютни дреболии. За предполагаемото прочистване на езерото, за летните промени, за скъпотията на ягодите, за успехите на тринайсетгодишната Лидочка с пианото, немалка заслуга за които имала Ирина Флоровска. Без да се уговаряме, не засягаме събитията от тази страшна сутрин, докато над селцето Уделное не пада прохладна нощ. Тогава отидохме с Меркулов на брега на езерото и седнахме на една пейка, която още пазеше дневната топлина.
Всичко наоколо беше утихнало, звездите проблясваха сред водната мъгла… И аз отново се върнах в оня свят, където беше жив Бунин, който губеше гласа си от студената бира. Женкарят и мърльото Бунин — приятелят, който ме спаси от смъртта.
Меркулов слушаше разказа ми така мълчаливо, че от време на време обръщах глава да видя още ли е тук — и виждах бледия му профил и начупените му устни, които дъвчеха някаква тревичка. Не пропуснах нито един детайл, нямаше нужда да се напрягам, за да си спомня — „ами после?“ Сякаш седях в киното, гледах филма „Трийсет часа в Афганистан“ и преразказвах съдържанието му на Меркулов, който не вижда екрана.
Само на едно място в моята киноповест, когато разказвах за документите, които предаде на Бунин военният прокурор, Меркулов ме спря: